Изправи се рязко, взирайки се в тъмнината.
Не знаеше откъде знае. Нямаше никаква връзка с това, което някога беше чела за телепатията. В главата й нямаше картини, нямаше големи бели проблясъци на откровение, а само прозаично знание; така както знаете, че лятото идва след пролетта, че ракът може да ви умори, че майката на Кери е вече мъртва, че…
Сърцето й подскочи тежко в гърдите. Мъртва? Започна да изучава знанието си за инцидента, опитвайки се да не обръща внимание на противоестествения факт, че знанието е дошло от нищо.
Да, Маргарет Уайт беше мъртва, беше нещо свързано със сърцето й. Но тя беше промушила Кери с нож. Кери беше лошо наранена. Тя беше…
Нищо повече.
Стана и се затича към колата на майка си. След десет минути спря на ъгъла на Бренч и Карлин стрийт, която гореше. Нямаше никакви пожарни коли, но по средата на двата края на улицата бяха поставени магарета за рязане на дърва и мазно димящите, догарящи крайпътни лампи осветяваха надпис:
ВНИМАНИЕ! ЖИВИ ЖИЦИ!
Су прекоси два задни двора и се забута в израснал висок жив плет, който я изподраска с малки, бели, остри шипове. Излезе в съседния двор на Уайтови, прекоси го.
Къщата им беше в пламъци, покривът свистеше. Беше невъзможно даже и да си помисли да се приближи достатъчно, за да може да надникне вътре. Но на силните блясъци на огъня, видя нещо по-добро: размазаната кървава следа на Кери. Проследи я с наведена глава, мина покрай по-големите кървави петна, където Кери беше почивала, през един друг жив плет, през един заден двор на Уйлоу Стрийт и след това — през един шубрак. След него — късо, непавирано разклонение — почти пътечка — се виеше нагоре и надясно по насипа към шосе 6.
Спря изведнъж обзета от съмнение като от зла и ерозираща сила. Да предположим, че можеше да я намери. Тогава какво? Сърдечен удар? Подпалване на пожар? Взе се под контрол и се насили да тръгне пред приближаващата се кола или пожарна машина. Особеното й знание й казваше, че Кери е в състояние да направи всички тези неща.
(да намери полицай)
Изкиска се при тази мисъл и седна на тревата, овлажнена от роса. Вече беше намирала полицай. И, даже и да предположим, че Отис Дойл й беше повярвал, тогава какво? Изведнъж си представи картината на сто озверели преследвачи, които заобикалят Кери, настоявайки да им предаде оръжието си и да се предаде. Кери послушно вдига ръце и изважда главата от раменете си. Подава я на шериф Дойл, който тържествено я поставя в плетена кошница с надпис Народен Експонат А.
(а томи е мъртъв)
Стига, стига. Започна да плаче. Сложи ръцете си пред лицето и се разрида. Мек бриз прошумоля в храсталака на върха на хълма. Още пожарни коли просвистяха по шосе 6, като огромни червени хрътки в нощта.
(градът долу гори е добре)
Нямаше представа от колко време седи там и плаче в някаква тежка полудрямка. Не си даваше сметка и, че следва пътя на Кери към „Кавалера“, така както човек не си дава сметка, че диша, освен ако не мисли за това.
Кери беше много тежко ранена и в този момент я крепеше само зверската решимост. До „Кавалера“ имаше три мили, даже и напряко по полето, както вървеше Кери. Су
(наблюдаваше? мислеше? няма значение)
когато Кери падна в една канавка и се измъкна оттам премръзнала и трепереща. Изумително беше това, че продължаваше да върви. Но, разбира се, това беше заради Мама. Мама искаше тя да бъде Огненият Меч на Ангела, да разрушава…
(тя ще разруши и това също)
Стана и се затича тромаво, без да си прави труда да следи кървавата нишка. Вече нямаше нужда да я следи.
От „Сянката експлодира“ (стр. 164–165)
Каквото и да си мисли всеки от нас за случая с Кери Уайт, той е приключен. Време е да се обърнем към бъдещето. Както подчертава Дийн Макгафин в чудесната си статия в Научния годишник, ако откажем да направим това, съвсем сигурно ще трябва да заплатим висока цена.
Тук възниква един трънлив морален въпрос. Вече има напредък в работите по изолацията на ТК гена. Повече или по-малко общоприето сред научната общественост (вж. напр. Бург и Ханенган. Поглед към изолацията на ТК гена със специфични препоръки за контролните параметри. Годишник по микробиология. Бъркли, 1982 г.) е схващането, че когато се изработят процедурите за тестуване, всички деца на училищна възраст ще преминават нещо, подобно на противотуберкулозната ваксина. Но ТК не е бацил, той е също такава част от засегнатия човек, каквато е цветът на очите.