— Всъщност този човек откъде беше?
— От Багирми.
— А ти там търси ли го?
— Естествено. Веднага отидох там, а и по-късно съм ходил още много пъти. Но той никога повече не се мерна в родното си място.
— Ти би ли го познал, ако го срещнеш след толкова много години?
— Да, Той има такова лице, което човек никога не може да забрави, и чийто израз възрастта не е в състояние да промени. Но я погледни онази тъмна черта пред нас! Дали това са дървета? В такъв случай там сигурно има някакъв «хор», който се спуска от планините и на някои места все още съдържа вода. Животните ни ще могат да се напият. И без друго едва стоят на краката си.
Предположението му излезе вярно. Напряко на следвания от двамата път се простираше дълбоко и широко речно корито, пресечено от буйните води, спускащи се през дъждовния период от планините Памбиса към Нил. Както вече споменахме, подобни реки, които пресъхват през лятото, се наричат «хор», а в множествено число «харан».
Когато двамата ездачи достигнаха брега, те се озоваха сред високи дървета, носещи името «кафала» [147], от чиито стволове и клони свободно висяха цели парцали епидермис, което им е дало ботаническото название «papyrifera». По тънките им клони се виждаха провиснали множество изкусно направени гнезда, обитавани от многобройни оранжеви токачки. Дъното на широкото речно корито бе покрито с почти непроходим гъсталак от амбаг [148], храст който през горещото годишно време изсъхва до корените си, а по време на или след прииждането на водите отново възобновява растежа си. Тези храсти бяха високо избуяли, защото на това място беше останала вода. По ясно различимите следи се виждаше, че ловците на роби са се спуснали по брега, минали са покрай застоялата вода и без да спират и да поят своите животни са се изкачили по отсрещния бряг.
— Не разбирам защо са постъпили така — обади се Бала Ибн. — Във всеки случай нашите камили са по-изтощени от техните и ще трябва да им дадем кратка почивка.
Двамата слязоха от седлата и поведоха животните по стръмния склон надолу към водата. Там те седнаха до един храст, целият преплетен с гъстите гирлянди на «cissus». Камилите се напиха с вода и после започнаха да хрупат листа и клонки от храстите, а в същото време Шварц и арабинът подеха разговор за целта на настоящето си пътуване и то не кой знае колко тихо. Мислеха, че са съвсем сами, но за съжаление се заблуждаваха.
Горе на отвъдния висок бряг се издигаше едно дърво, наричано «schedr es simm» [149], до чийто ствол седяха двама мъже. В стъблото на евфорбията те бяха направили дупка и сокът й капеше в подложения съд за пиене на вода. И двамата бяха негри. Облеклото им представляваше само обичайната малка препаска, но въоръжението им, състоящо се от нож и пушка, издаваше, че са асакери и то от хората на Абд ал Мот.
Докато се приближаваха към издълбаното от дъждовете речно корито, Шварц и арабинът не подозираха, че се намират съвсем близо до ловците на роби. Двамата нямаха възможност да видят, че отвъд «хора» имаше едно заблатено място, майоех, чиято вода беше благоприятствала възникването на малка гора. Именно нея беше избрал за лагеруване Абд ал Мот, който познаваше местността от по-рано. Той нямаше намерение да напада селото по описания от Ловеца на слонове начин. Нито изпрати разузнавачи, нито пък разстави постове, а реши заедно с всичките си хора да остане скрит на това място до свечеряване и под закрилата на нощта да предприеме последната част от своя поход.
При пресичането на речното корито един от войниците му беше забелязал евфорбията и малко по-късно се върна заедно с един от другарите си, за да събере от сока й, с който се намазват остриетата на ножове, копия и стрели, за да станат отровни. Докато двамата негри се занимаваха с тази работа, за свое учудване те забелязаха двама ездачи, приближаващи се бавно към «хора» на изтощените си камили.
— Двама бели! — обади се единият от тях. — Кои ли са и какво ли могат да търсят тук!
— Не са от нашите хора — отвърна му другият. — Остани тук зад ствола на дървото и кротувай, за да не ни забележат. Накъде другаде може да са тръгнали освен към Омбула? Абд ал Мот не бива да ги пропуска да минат. Той ще ги види, когато се появят и ще ги задържи. Трябва да останем скрити тук, за да не разберат преждевременно, че газуахът се намира наблизо.
Притаени зад отровното дърво, те видяха, че двамата непознати не се прехвърлиха веднага през речното корито, а спряха да почиват долу край водата.
— Това е добре — прошепна пак първият от негрите. — Разположиха се зад амбага, през чиито клони нищо не могат да видят. Сега ще научим кои са и какво търсят в тази местност. Ти стой тук и не вдигай никакъв шум! Ще се промъкна надолу до храстите, да подслушам разговора им.