— Значи и ти можеш да превързваш рани? — попита го дружелюбно ученият. — Радвам се, защото така работата ни много ще се облекчи.
— Аз можем превръзва далеч по-добре от някой други, въобразяващи си ученост — отговори презрително дребосъкът, без изобщо да погледне немеца. — Аз могат варят и намазват катаплазма [220] и мехлеми благотворните и отварящите циреи.
— Как? Ти знаеш какво е катаплазма? — Той изрече тези думи с най-добри намерения, но си взе белята с дребосъка! Словакът му отвърна гневно:
— Да не го смятате за чудо невиждано? При таквоз богато образование кат’ мойто катаплазма и пластири са ми като фасул най-простия! Изучавали съм катаплазма, каталог и дори катастрофа!
— Аха! Е, и какво е това каталог?
— Каталог съм събитие тъжно и потресаващото, например кат’ земетресение подземното.
— А катастрофа? — продължи да разпитва Сивия. Той взе твърдо решение, въпреки объркването на каталог с катастрофа, този път да не спори със словака.
— Катастрофа съм книга и списък за ниви притежаваните и землища към тях спадащите.
Тъй като объркването на понятията вземаше по-големи размери, отколкото първоначално бе предположил Сивият, от устата му се изплъзна следното:
— Но една такава книга съвсем не е катастрофа, а се нарича кадастър или поземлен регистър! Ти си цял факир в объркването на понятията! Наистина не мога да проумея как…
— Я мълчали сте! — сопна му се словакът, като се обърна към него и го прониза с гневен поглед. — Щом вий не разбирал мен и аз не могъл разбрал вас! Аз не оспорвал ученост вашата и вий не могли оспорват познания моите! Дори и аз съм направил нявга обърканица невинната, то аз все бил човек учтивият и снизходителният, а вий винаги съм бил човек на неучтивостта грубата и обидната!
— Аз ли? — попита Пфотенхауер съвсем слисан от необикновения гняв, лъхащ от думите и погледите на дребосъка. — Заради някакво си дребно възражение не бива веднага да се лютиш толкова много!
— Аз не бил разярен само зарад отговора възразителния, а и зарад нарушенията честите и титулуващите! Вий разбрахте ли сте ме?
— Не, не те разбирам. Защо намесваш тук титулуването?
— Туй не знайте вий? Не схващали сте? Аз винаги обръщал се към вас с «вий» множественото, но вий сте казвали на мен все «ти» единственото. Ний двама не правил заедно побратимство. Ако вий оттук насетне продължили употребяват «ти» единственото, тогаз и аз не говорят вече на «вий» множественото. Аз следователствал съм и вий следователствал сте, значи ний съм на стъпало съвсем еднаквото. Сега вий имал избор решителният! Аз говорят с вас «вий» или говорят «ти» според съвсем как говорят вий с мен!
Всичко това бе толкова неочаквано, че Сивия не успя веднага да намери отговор. Той направи такава физиономия, която сигурно беше още по-слисана от физиономията му на времето, когато неговият учител му задал онзи прочут въпрос. Но отговорът му и без друго щеше да е твърде закъснял, защото словакът му обърна гръб и го заряза. Точно тогава Шварц се върна от каютата и видя израза, изписал се по лицето на Сивия, чийто нос бе провиснал така, сякаш учения го бяха заловили скришом да тършува за някакви лакомства и го бяха смъмрили. Шварц видя и дребосъка, който се отдалечаваше с горда походка и веднага разбра случилото се. Засмя се и попита:
— Пак ли се скарахте с него?
— Да, здравата ме скастри — отвърна Пфотенхауер. — Този обесник е много зъбат! Каза ми да не му говоря повече на «ти», а на «вие», защото иначе и той щял да мине с мен на «ти».
— Тъй ли каза! Е, не мога да не му дам поне известно право, драги приятелю.
— Големи благодарности! Сега остава само да ми рече Нац или направо Нац Птичаря! Туй би било най-подходящата катаплазма!
4. Ал Хамдулиллях
На следващия ден между молитвите Аср и Могреб, което ще рече малко след четири часа следобед, петте кораба стигнаха до едно място, където реката толкова се разширяваше, че образуваше доста голямо езеро, чиито брегове бяха отдалечени един от друг на не по-малко от цял час път с гребна лодка.
— Ето това е мястото — каза Синът на тайната на Шварц и на Пфотенхауер, с които стоеше на носа на дахабийето. — Заповядай да се насочим към брега и там да хвърлим котва. Не бива да продължаваме, защото иначе може да ни видят.
— Та нима фелдфебелът и хората му са се разположили край езерото?
— Не. Ако свърнем надясно и продължим до задната част на езерото, ще стигнем до тесен проход, водещ до друга водна площ, чиято вода е застояла. Тук-там тя е много дълбока и затова и през най-горещото лято не пресъхва. На по-плитките места растат тръстика и бамбук, а на други пък се виждат плаващи по повърхността островчета от трева, но те се движат само когато духа вятър или ако ги разбута някой хипопотам, който търси по тях храна. Това е Блатото на хипопотамите.