Междувременно непознатият негър бе стигнал средата на езерото, което ще рече самата река, и насочи плавателния си съд малко нагоре, за да компенсира отклонението, предизвикано от течението. Така стана ясно намерението му да се добере до отсамната част от езерото, а после може би да се насочи към блатото.
Шварц го остави да се приближи още и едва тогава се отблъснаха от кораба. Лодката му се намираше в по-спокойни води и се подчиняваше на греблата с далеч по-голяма бързина от «черупката» на чернокожия. Беше ясно, че негърът все още изобщо не бе забелязал корабите, хвърлили котва по-надолу на брега. Но скоро видя лодката. За няколко мига спря да гребе, може би за да размисли как да постъпи. После смени посоката си и побягна към южния бряг на по-близката половина от езерото. Това можеше да бъде признак на нечиста съвест, но можеше да е и просто последица от подозрителността, която неизбежно се поражда във всеки самотно живеещ човек, още повече чернокож, при появяването на каквито и да било непознати хора.
Той се намираше на четири пъти по-голямо разстояние от мястото на брега, към което се беше устремил, отколкото от лодката на немеца. Макар че напрягаше всичките си сили, Шварц го догонваше все повече и повече.
— Този е негър от племето абака! — обади се един от двамата ниям-ниями. — Познах го по прическата.
С повелителен глас Шварц извика на гребеца да спре, но без никакъв резултат. Ученият не желаеше да стреля, първо, защото ако край езерото се намираха хора на фелдфебела, щеше да привлече вниманието им върху себе си и второ, защото и без друго съвсем сигурно щеше да догони чернокожия, понеже разстоянието между двете лодки непрекъснато се топеше.
Когато останаха да ги делят най-много трийсетина лакътя, той се прицели с пушката си в него и му извика:
— Стой, иначе ще те застрелям!
Тогава човекът прибра греблата. Беше се запъхтял от напрежение, а гърдите му бързо се надигаха и отпускаха. След няколко мига го настигнаха. Шварц притегли малката лодка до техния борд и попита:
— Кой си ти?
— Аз сме Хахли — отговори негърът на завален арабски.
— От кое племе?
— Абака.
— Къде живееш?
— Ей там край водата.
При тези думи той посочи към десния, източен бряг на езерото и реката.
— Сам ли?
— Абаките живеят на мурх [221].
— Накъде си тръгнал?
— Хахли не бива казва.
— Защо?
— Забранено му е.
— От кого?
— И туй не бива казва.
— Въпреки това аз знам. Един бял ти е забранил, нали?
— Отгде туй знаят?
— При вас дойдоха петима араби.
Човекът не му отговори, но учудването, изписало се по лицето му, издаваше съвсем ясно, че Шварц беше отгатнал истината. Негърът беше висок, як и все още млад, ала една по-голяма от юмрук възпалена подутина на бузата му силно го загрозяваше.
— Единият от тези петима мъже е много висок и много кльощав, нали? — продължи да разпитва Шварц.
— Отгде туй знаят?
— И той те изпрати да отидеш отсреща до блатото, а?
— Що питат, щом знаят?
— Знам само че си вестоносец на този човек и искам да науча какво ти е поръчал да съобщиш на асакерите.
— Не бива казват.
— Защо?
— Иначе хахли трябва умрат.
— Аха! Ами че тогава я ела за малко при нас!
— Защо? Пуснат Хахли си отиде!
Той изрече тези думи със страх.
— Няма да ти направим нищо лошо. При нас ще получиш храна, а аз ще ти подаря и малко духан [222], след което ще можеш да си вървиш.
При хубавата дума «духан» лицето на негъра просия. Той попита:
— Къде трябва дойдат Хахли?
— На нашия кораб.
Веднага лицето му отново придоби страхливо изражение.
— На кораб ли? — попита той. — Имат три кораб нали дахабийе и два ногер?
С този въпрос той издаде, че Абу ал Мот го е предупредил да се пази от тези три кораба. Шварц му отговори:
— Не! Ние имаме не три, а пет кораба.
— Туй добре, туй съм много добре! Щото, ако имат само три кораба, значи сме лоши хора.
— Ние сме добри хора и ще ти го докажа. Не само ще ти дам тютюн, но и щете излекувам. Не ти ли причинява големи болки този духди [223], дето го имаш на лицето?