— Дано Аллах го предотврати, защото сме съюзници с беландите и там имаме роднини!
— Аллах не го е предотвратил, а вече е станало.
— Сигурен ли си?
— Да. Снощи тук пристигна един пратеник, за да го съобщи на другите ловци на роби. Абд ал Мот се кани да залови още роби, а Абу ал Мот е на път към него.
— Господарю, нека тогава тръгнем час по-скоро да избием тези песове! Вече сме достатъчно могъщи, за да се справим с тях.
— Още днес ще започнем похода. А сега ела с мен при другите да обсъдим останалото.
Те бяха застанали край първите храсталаци, но след тези думи веднага се отправиха към центъра на бивака, където хората на фелдфебела все още седяха или лежаха вързани на земята. Щом фелдфебелът видя Бащата на боздугана, възкликна:
— Шейхът, когото очаквахме! Това е добре, защото той сигурно ще се застъпи за нас.
Но шейхът здравата го изрита и отговори:
— Мълчи, о, потомък на краставо псе! Напълно сте си заслужили участта. Ако този чуждоземен емир не ви беше пленил, аз щях да ви смачкам. Дано отидете в геената и горите в огъня, който причинява вечни болки, но никога не убива!
Всички присъстващи бяха отправили погледи към шейха, но никой от тях не го гледаше с такива очи и с такъв израз на лицето като Абд ас Сир, Синът на тайната. Той седеше настрана заедно със Сина на верността, но щом съзря непознатия, веднага скочи на крака и вече не свали погледа си от него.
— Какво ти е? Кой е той? Познаваш ли го? — попита Бен Уафа.
— Аз… аз… да, сигурно го познавам — отвърна Абд ас Сир, а очите му се разширяваха все повече и повече.
— Е, кой е той?
— Не… не… не знам.
— Щом го познаваш, трябва да знаеш кой е!
— Аз… аз не мога да си спомня.
Той хвана главата си с две ръце, сякаш вярваше, че с този жест ще помогне на паметта си, ала напразно. Взе да се разхожда насам-натам, да говори сам на себе си, започна да образува различни имена от отделни срички, после отново приклекна до Бен Уафа, накратко, държеше се като човек, на когото, както обикновено обичаме да казваме, думата му е на езика, но не може да я изрече. Най-накрая той даже легна на земята и пръстите му задълбаха дупки, сякаш търсеното име можеше да бъде изровено, заудря и зарита с крака, но пак не постигна никакъв резултат.
Междувременно Шварц и Пфотенхауер разказаха на шейха каквото бе необходимо да знае, за да го запознаят с настоящето положение. Той научи кои са двамата, но много неща, ако не и повечето не бе в състояние да си обясни. Схвана само това, че с Абу ал Мот е свършено, че той ще бъде заловен и после предаден на всяващия страх и ужас Баща на петстотинте от Фашода. Всичко това предизвика неговия възторг и ако хората му бяха вече тук, той с голяма радост незабавно би тръгнал на път.
— Достатъчно многобройни сме, за да бъдем сигурни в успеха си — отбеляза Шварц. — Но за съжаление не съм уверен, че можем да разчитаме на нухрите. Взема ли ги с мен винаги мога да очаквам да преминат на страната на Абу ал Мот. А оставя ли ги тук, ще трябва да отделя за тях много пазачи, от които не мога току-така да се лиша.
— Ако само това те тревожи, ще ти помогна — отговори шейхът.
— Как?
— С хатиба [228] на моето племе. Аллах му е дал способността да държи въодушевяващи речи, тъй че и най-коравосърдечните хора не са в състояние да му устоят. Когато нещо го прихване или бъде осенен свише, той ни напуска и тръгва на път, като стига чак до земите на шилюките. Много добре познава нухрите и знае как да им говори. Разреши му да се качи на корабите и да им държи проповед. Можеш да бъдеш сигурен, че след това те ще горят от нетърпение да пролеят кръвта си в битка срещу Абу ал Мот.
— Ще опитаме. А сега да отидем при твоите хора и да изпратим един вестоносец при останалите, който да им каже, че трябва да побързат.
Когато Шварц и шейхът пресичаха свободното място в средата на лагера, те минаха покрай Абд ас Сир. Той все още продължаваше да се държи твърде странно и двамата доловиха думите, които младежът мърмореше като на себе си:
— Абу… Абу… Абу ан… ан… ан… о, Аллах, помогни ми да се сетя!
— Какво му е на този младеж? — попита шейхът — Да не би да е умопобъркан?
— Не е. Но произходът му тъне в пълна неизвестност и съвсем доскоро той нямаше почти никаква надежда да разреши тази загадка. Може би тъкмо в този момент размисля над нещо, което все още не му е ясно.
Те продължиха нататък. Наблизо до лагера, недалеч от мястото, откъдето Йозеф Шварц и Ловецът на слонове бяха наблюдавали бивакуващите ловци на роби, между храсталаците стояха трима ездачи на камили. При тях имаше и още едно животно. Това беше камилата на шейха. Бащата на боздугана отиде при тях заедно с Шварц, за да изпрати един от войните като вестоносец и да отведе останалите в лагера. Той изговаряше всяка дума така, че Шварц да може ясно да я чуе и сам да се убеди, че новият му съюзник наистина има честни намерения.