Хората на шейха не бяха малко учудени от това, че вместо планираното нападение тук беше сключен съюз. Но след кратките думи на предводителя си, от които разбраха най-важното, те изпаднаха в голямо въодушевление от предстоящото приключение. Пратеникът препусна, а останалите се отправиха с камилите си към лагера.
А там Абд ас Сир все още си блъскаше главата над търсеното от него име, което все му се изплъзваше. Отново и отново започваше с Абу… Абу… ан…, но не можеше да намери продължението му. По едно време младият му приятел, ниям-ниямът, се обади:
— Не си ли спомняш вече къде си го виждал?
— Не.
— Тогава няма никакъв смисъл да се напрягаш за името му.
— О, има! Сетя ли се името му, веднага ще ми дойде на ум и мястото, където съм се запознал с него. Изпитвам неясното чувство, че този човек може да ми направи голяма услуга.
— Тогава продължавай да напрягаш паметта си! Аллах сигурно ще те наведе на вярна мисъл. И аз ще се помъча да стигна до някакъв резултат.
— Ти ли? Че как можеш да намериш нещо, което самият аз напразно търся?
— Ако Аллах пожелае, аз ще го намеря по-лесно и по-бързо от теб. Ето че вече се връщат и водят двама други ездачи. На твое място аз бих попитал човека за името му.
— Да, и на мен ми мина през ума. Но толкова често хората си сменят имената. Все пак ще направя един опит.
Младежът се изправи, пристъпи няколко крачки напред и когато Шварц и шейхът се канеха да минат край него, той попита Бащата на боздугана:
— Господарю, би ли ми казал името си? Все още съм млад и всъщност би трябвало да почакам, докато ме заговори по-възрастният. Но Аллах ще те възнагради, ако ми изпълниш молбата.
— Добре, ще ти го кажа — отговори шейхът. — Наричат ме Абу ад Дабух.
След като му благодари, Абд ас Сир се обърна към своя приятел и разочаровано му каза:
— Не е това името, което имам предвид.
— Значи той не е търсеният от теб човек — обади се Бен Уафа.
— Съвсем сигурно е той. Това половин лице съм го виждал вече някъде и то преди раните му да заздравеят. По онова време трябва да съм бил малко хлапе.
— При нас няма такъв обичай, но нали хората, които говорят арабски, избират имената си според притежаваните качества и белези на хората?
— Да, често става така.
— Е, ами тогава знаеш ли как бих нарекъл този човек?
— Как?
— Абу ан Нухс ал Уиш [229].
При тези думи Сина на тайната плесна с ръце и извика:
— Хамдулиллях, намерих го, намерих го! Да, ти беше прав. Аллах ти го каза първо на теб. Ти нарече този човек Баща на половината лице, но по онова време името му още не беше толкова дълго, казваше се само Абу ан Нухс, Баща на половината. Спомних си, спомних си! Хвала на Аллах и на всичките пророци!
— Радвам се, че можах да ти помогна, но сети ли се и къде си чул това име и следователно къде си видял човека?
— Да, вече знам, вече знам. Той дойде в нашата шатра целият облян в кърви, а майка ми почисти и превърза раните му. После той лежа при нас дълго, дълго време болен. Често ме вземаше при себе си на постелята и много обичаше да бъбри с мен. Голям шегобиец беше и все ме караше да го наричам Баща на половината, защото му бе останало само половината лице. Тази история, също както и всичко друго, се беше напълно заличила от паметта ми и сега си я припомних едва след като го видях. О, Аллах, Аллах, ще мога да си поговоря с него за моето родно място и за майка ми!
— Ако действително е той!
— Той е, той е, ще отида при него. Не е възможно да е друг освен Абу ан Нухс. Отивам при него!
Младежът се канеше да се отдалечи, но се оказа, че не е необходимо. Хората наоколо бяха чули думите му. И шейхът ги беше доловил. Той се приближи и попита:
— Чух, че изрече името Абу ан Нухс. Кого имаш предвид?
— Теб, господарю — отговори Синът на тайната. — Това не е ли твоето име?
— Не е, но преди време така ме наричаше на шега едно малко момче, което често седеше при мен и с присъствието си облекчаваше моите страдания и болки.
— Къде е било това? Кажи ми, о, кажи ми бързо!
Шварц и Пфотенхауер също се бяха приближили, а надойдоха и други хора, за да чуят какъв е този толкова възбуден разговор.
— Това стана в Кенадем, в страната Дар Рунга.
— Кенадем, о, Кенадем! — ликуващо извика Абд ас Сир.