— Да, защото се е прочула с позорните си злодейства. Разположена е далеч на юг в земите на ниям-ниямите.
— Какво? — стресна се изплашено Шварц. — Там, където е брат ми?
— Дали той се намира точно в онази част от страната, която е голяма, не знам. Серибата е на територията на племето макрака.
— Не ми е познато.
— Пратеникът на твоя брат е от същото племе.
— Тогава и брат ми е там. Да не би заплахата, която чух от устата на Абу ал Мот да се отнася до него? Роботърговецът е узнал, че там са отишли двама европейци, които също събират растения и животни и се кани да ги убие.
— Брат ти има ли придружител?
— Не. Доколкото знам е сам.
— Тогава не е възможно да става въпрос за него. Можеш да си спокоен. По-късно пак ще поговорим за това, а и пратеникът ще ти даде сигурни сведения. А сега ще трябва да съдим хомрите. Най-напред ще разпитам джалабите, а после и тях.
Той плесна с ръце и щом се появи един чернокож слуга, му даде няколко заповеди. Само след броени минути пристигна група офицери, които безмълвно заеха места от двете страни на мюдюра като съдебни заседатели. После отведоха джалабите. Те трябваше накратко да разкажат случилото се, след което се отдръпнаха настрана. Естествено показанията им съвсем точно съвпадаха с думите на немеца. Хомрите бяха останали под охрана на двора. След като им свалиха ремъците на краката, ги докараха пред съда. Дори раненият бе донесен и сложен да легне до тях. Зад гърба им се изправиха няколко гавази, всеки от които беше с бич в ръка.
Хомрите не поздравиха мюдюра, но съвсем не от стеснителност. Скитащите араби смятат себе си по-добри и по-важни от хората, водещи уседнал живот. А с още голямо пренебрежение гледат те на египтяните, които наричат роби на пашата. Във всеки случай шейхът на хомрите вярваше, че е равен по ранг на мюдюра. Може би си мислеше, че ще е уместно да му направи впечатление с вироглавството си. Изобщо не изчака да го заговорят, а с гневен тон извика на висшия чиновник:
— Коварно ни нападнаха и вързаха, тъй като бяхме по-малобройни, трябваше да преглътнем това унижение. Но сега се намираме на такова място, където човек може да очаква справедливост. Ние сме свободни араб ал хомр и никому не се подчиняваме. Защо не ни развържат ръцете? Ще изпратя хора да уведомят хадифа, как служителите му се отнасят към бени-арабите!
С всичко това постигна съвсем различен резултат от очаквания. Веждите на мюдюра се смръщиха и той му отговори с онзи спокоен, но рязък тон, който е по-опасен от гневното избухване:
— Куче, какво казваш? Наричат се свободен ли? От мен ли искаш да се оплачеш на пашата? Ако не знаеш, че за мен си един гаден червей, тогава ще ти го докажа. Вие влязохте тук, без да сведете глави пред мен дори на сантиметър. Няма нито един офицер или ефенди, който да ми откаже поздрава си, а вие смърдящи хиени, дето ви докараха при мен като престъпници, се осмелявате да го направите? Ще ви покажа колко дълбоко трябва да се покланяте. Проснете ги на земята и нека всеки получи по двайсет удара. Като награда за безочието си шейхът да отнесе четиридесет удара!
Един от гавазите [85] незабавно донесе някакъв дървен уред, подобен на пейка, която само от едната си страна имаше два крака. Сложиха уреда на земята и то така, че двата му крака да стърчат нагоре. После гавазите грабнаха един от хомрите, повалиха го, сложиха го да легне с гръб към пейката и здраво го вързаха за нея. Вдигнатите му нозе стегнаха с въжета за краката на пейката така, че стъпалата им да са обърнати нагоре. Разбира се, бяха свалили подобните му на сандали обувки. После един от гавазите взе една пръчка, дебела колкото палец, и отброи на всяко от стъпалата му по десет силни удара.
Хомрът опита да се съпротивлява, но съвсем напразно. Той стисна здраво зъби, за да не крещи, но след първите удари кожата на стъпалата му се напука и тогава се разнесе страшен рев и вой. Когато го развързаха, не можеше да стои на краката си. Хленчейки, остана да седи на земята.
Съвсем същото се случи и с неговите другари. Шейхът получи двойно повече удари. Пощадиха само ранения, защото мюдюрът каза:
— Наистина не от учтивост, а заради раната си, той остана пред мен легнал на земята. Въпреки това милостта ми ще го озари и ще предположа, че се е проснал пред краката ми от смирение. А тези кучи синове няма да се бунтуват срещу мен безнаказано, нито безнаказано ще ме заплашват, че ще се оплачат пред пашата! Нека сега шейхът ми каже дали познава чуждестранния ефенди, който седи до мен!
И шейхът не можеше безмълвно да понася болките си. Той стенеше по-силно и от останалите. Когато се забави да даде искания отговор, мюдюрът го заплаши: