— Уаллах! — гневно избухна той. — Ще заповядам да бичуват това куче!
— Кого? — попита чаушът.
— Поста при ямата.
— Защо?
— Защото не те застреля! Нали така му заповядах!
— Та нали ти самият ме отведе. Следователно той е видял, че ми разрешаваш да се отдалеча и ако ме беше застрелял, това щеше да е неподчинение спрямо теб и то не само неподчинение, а направо бунт! Нали ти си комендантът!
— Разбира се, че съм аз и никого не бих посъветвал да се бунтува срещу мен! Кълна се в името на сатаната, че щях да наредя да го бичуват до смърт това куче, ако беше стреляло по теб. А сега ела да влезем вътре и ми покажи нещата, чиято стойност познаваш по-добре от мен!
Двамата останаха доста дълго в токула. Оттам посетиха и другите складове. На излизане от всеки следващ токул се виждаше как лицето на булука придобиваше все по-блажено изражение. След като заключиха и последния склад, той сложи длан върху рамото на фелдфебела и каза:
— А сега ми се закълни в брадата си, че си напълно убеден в успеха на твоя план!
Гледката на богатите запаси от стоки и провизии го бе спечелила напълно за намеренията на чауша.
— Заклевам се! — изрече фелдфебелът, като вдигна ръка.
— И наистина ли ме съветваш да го изпълня?
— Да, така те съветвам и когато по-късно станеш собственик на един милион Абу ноктах [110], ще ми бъдеш благодарен, че съм ти дал такъв съвет.
— Но нали само ние двамата няма да можем да предприемем нищо?
— Ние двамата ли? Не. Ще трябва да спечелим и нашите войници.
— Ще се съгласят ли?
— Съвсем сигурно. Остави ме аз да се погрижа за това. Ще поговоря с тях.
— Но тогава ще искат да делим с тях плячката.
— Няма да се съгласим. Иначе всички ще се наложи да получат по равни части и така няма да ни останат средства да основем нова сериба. Съгласят ли се да ни служат, на всеки от тях ще обещая да му удвоя заплатата, а ще им обещая и плячката, която ще донесе Абд ал Мот. По този начин на нас ще ни остане всичко, каквото се намира тук в Ом ат Тимса.
— Плячката, която ще донесе Абд ал Мот ли? Как можеш да им я обещаеш? Та ти я нямаш!
— Но ще я имам, защото ще му я отнема.
— Аллах керим — Аллах е милостив! Надявам се, че не ти е помътил разсъдъка!
— Не, не го е помътил. Моят план отива по-далеч, отколкото предполагаш. Ще тръгна срещу Абд ал Мот, ще го пресрещна и нападна.
— Собствения си предводител!
— Мълчи! Той ми отне чина и заповяда да ме хвърлят в затвора. Ще трябва да ми плати за това!
— Но при него има петстотин воини!
— И на тях ще обещая двойни заплати и освен това заедно с нашите петдесет войници ще получат право да си поделят плячката, която ще донесат от Омбула. Те ще се съгласят с предложението ми и ще преминат на моя страна. Който се обяви против, ще бъде убит или ще го оставим да върви, накъдето иска.
— Ти луд ли си? Ами ако всички останат верни на Абд ал Мот, нали сме загубени! Те ни превъзхождат десетократно.
— Няма значение. Вече знам как, без каквато и да било опасност, ще се разбера с тях. Важното е да не се бавим повече. Абу ал Мот се кани да вербува за войници и да доведе със себе си много нухри. Пристигне ли тук с тях, докато сме все още в серибата, свършено е с хубавия ни план.
— Той изобщо няма да бъде изпълнен — каза булукът.
— Защо?
— Защото е твърде опасен. Ти искаш да отидеш по-далеч, отколкото си мислех.
— Значи се оттегляш, така ли?
— Да. Много ми се искаше да забогатея, но както разбирам само ще отидем на гибел. Няма да участвам.
— Планът ми все пак ще бъде изпълнен!
— От кого?
— От мен!
— От теб ли? Та това е съвсем невъзможно, тъй като си мой затворник!
— Да, наистина съм затворник, но ще говоря с твоите хора и съм убеден, че те веднага ще се съгласят с предложението ми. Тогава обаче, ако се държиш враждебно към нас, ти ще останеш мой пленник.
— Аллах, Аллах! — изплашено извика булукът. — Нали ми обеща да не бягаш!
— И ще удържа на думата си. Нямам ни най-малко желание да бягам. По-скоро се каня да си тръгна от това място като победител, като собственик на цялото имущество, на всички стада и всички роби, които се намират тук и които естествено ще взема със себе си.
— Ти си твърдо решен на всичко!
— Да, решен съм и много ми се иска и ти да се решиш. Все още имаш време. Съгласиш ли се, веднага ставаш собственик. Не се ли съгласиш, ще бъдеш изгонен или най-много да получиш правото да тръгнеш с нас като обикновен аскери. Никак не ми се иска да бъда суров към теб, но принудиш ли ме, ще трябва така да постъпя. И тъй, бързо решавай! Кое предпочиташ, да не рискуваш и да бъдеш изгонен оттук или ще имаш смелостта да се съгласиш с моя план, да станеш мой помощник и да забогатееш?