— И какво прави сред тези чернокожи? С какво се прехранва?
— Синът на краля го срещнал в гората и го отвел при баща си. Непознатото момче умеело да борави с оръжията и още в първите дни проявило такава храброст, изключителна ловкост и схватливост, че кралят го приел в личната си охрана. На този пост то се чувства тъй добре, доколкото това е възможно при подобни обстоятелства. То бързо спечелило симпатиите на всички, които го познават. Момчето е много мълчаливо, но наблюденията ми ме карат да предполагам, че въпреки младостта си е имало извънредно бурен живот. Познава почти всички народи от Бахр ал Абиад та чак до големите езера. Говори няколко от техните езици и диалекти…
— И арабски ли? — намеси се ловецът.
— Да, също и арабски. Освен това умее да върши и много други неща, които са съвършено непознати на сегашните му другари. Накратко казано, той знае толкова много и има такива умения и сръчности, че всеки ниям-ниям би му завидял, ако всички не го обичаха безрезервно.
— Значи той е добър човек и изобщо е по-издигнат от обикновените негри, така ли? — попита Бала Ибн и за пръв път по сериозното му изпито лице се плъзна радостна усмивка.
— Да, сърцето му е добро и чисто — отговори Шварц. — Той знае, че превъзхожда чернокожите. И това съзнание се отразява в характера му и неговото поведение, но гордостта му е такава, че не може да засегне никого. Винаги когато съм го наблюдавал, младежът ми е приличал на млад благороден жребец, който се намира заедно с обикновените коне на една и съща ливада. Той пасе с тях, чувства се от тяхното стадо, добре се разбира с тях и все пак още от пръв поглед си личи, че след време ще носи на гърба си по-хубаво седло и по-благороден ездач от останалите коне.
— Аллах, о, Аллах! — възкликна ловецът и сключи ръце. — Дано се окаже моят син, дано наистина е той! На всяка цена трябва да отида при ниям-ниямите и да го видя!
— Та ти вече го видя.
— Аз ли? Къде? — прозвуча смаяно въпросът му.
— Сред изпепелените останки на серибата на Абу ал Мот. Не забеляза ли младия човек, който бе заедно с нас и после отиде сам при шейха да му съобщи за пристигането ни?
— Видях го и много ми допадна. Веднага щом го зърнах, почувствах как в сърцето ми сякаш проникна някакъв далечен лъч, също както когато заблуденият странник съзира светлината от далечен лагерен огън. Значи той е, него имаш предвид. О, Мохамед и всички вие свещени халифи! Младежът е бил близо до мен, видял съм го, чул съм гласа му и не съм подозирал, че може би е моят син, когото толкова дълги години търся с такава горест и мъка! И къде е сега? Накъде отиде?
— Тръгна към серибата Мадунга. Той е кормчията на моята лодка.
— Значи е запознат с реката? Познава и бреговете, и земите край нея?
— Много добре. Но никога не споменава кога и при какви обстоятелства ги е опознал.
— Въпреки своите осемнайсет години той трябва да има изключителен характер. Сърцето ми бие вече по-радостно, но и в боязливо очакване и то така, сякаш иска да ми пръсне гърдите. Разбрах, че твоите хора ще те чакат в серибата. Той ще остане ли при тях, докато се върнеш?
— Естествено! Без него не мога да завърша пътуването си.
— Тогава ще се откажа от по-нататъшно търсене. Сега ще отида с теб до Омбула да предупредим тамошните хора, а после заедно с теб ще се върна и ще продължа до серибата Мадунга, за да говоря със Сина на тайната. Да, господарю, ти беше прав, когато каза, че човек не бива да се съмнява в милосърдието на Аллах, прав беше и когато твърдеше, че може би тъкмо чрез теб ми е съдено да получа нова надежда. И ето че сега чувствам тази надежда в сърцето си. Изведнъж станах съвсем друг, сякаш нов човек. И освен на Аллах, трябва да благодаря и на теб. Нека станем приятели! Нека честно споделяме опасностите по нашия път и да не се изоставяме в никаква беда. Кажи ми искаш ли да бъдеш мой приятел и мой брат!
— С радост, с най-голяма радост! Ето ти ръката ми.
Той му подаде ръка. Арабинът я стисна здраво и каза:
— Ето ти и моята ръка. Знаеш ли с кои думи се сключва един такъв съюз до гроб? С думите: «es suhbi la es suhbi, el umr la umr» [146]. Кажи ги и ти!
Шварц повтори този израз. После ловецът го прегърна, целуна го и извика:
— Вече сме едно цяло, едно и също лице. Ти си аз и аз съм ти. Тежко и горко на неприятеля, който обиди теб или мен! Но стига толкова вълнения. Да седнем пак на земята, да ми разкажеш всичко, каквото знаеш за Сина на тайната.
Двамата отново се настаниха край огъня и Шварц започна разказа си. Той трябваше най-подробно, да опише младежа, да предаде всяка дума, която бе разменил с него. Така измина доста време, стана полунощ и когато нямаше какво повече да каже, немецът можеше вече да помисли за сън, а той му бе тъй необходим след последните два напрегнати дни.