Мариус се огледа и тръгна към антрето и стълбите към горния етаж. Докато минаваше покрай кухнята и отворената врата към мазето, се закова на място. Погледът му спря върху вратата. Оттам се чу звук. Някакъв тропот или стържене. Заглъхна. Мариус пак извади пистолета. Отвори широко вратата и предпазливо тръгна надолу по тесните стъпала. Най-сетне усети равен бетон под краката си. Изчака очите му да привикнат към мрака. Видя отворена врата в края на коридора. Изпита неясно колебание, сякаш интуицията му подсказваше да не отива по-нататък. Да изчака линейката и подкреплението. Мариус обаче се безпокоеше за момичето. Приближи се до вратата. Беше разбита. Изкъртената браво се търкаляше на пода. Мариус влезе в сумрачно помещение. През високо разположени прозорци се процеждаше съвсем оскъдна светлина. Въпреки това той мигом съзря телцето, спотаено под една маса в ъгъла. Спусна се нататък, свали пистолета, наведе се и надникна под масата.
— Спокойно. Всичко свърши.
Не се виждаше лицето на малката, а само, че тя се тресе и притиска към ъгъла, без да го поглежда.
— Казвам се Мариус. Полицай съм. Ще ти помогна.
Момичето продължаваше да трепери от страх и изобщо не даваше вид да го е чуло. Мариус огледа пространството. Просветна му за какво е било използвано. У него се надигна отвращение. През вратата за съседното помещение забеляза разкривена дървена библиотека. При тази гледка Мариус забрави за момичето и прекрачи прага. Не можеше да ги преброи — толкова много бяха: човечета от кестени. Животни от кестени. Големи и малки, по детски невинни и зловещи, голяма част от тях — в тази армия от разнолики човечета — и фигурките по рафтовете го изпълваха със смут. В помещението влезе момчето.
Мариус си каза непременно да изиска криминалните експерти да се произнесат отвън ли е изкъртена бравата, или отвътре. За частица от секундата осъзна, че нещо страховито е изскочило от леговището си, както животните на Йорум често излизаха от огражденията. Когато обаче се обърна към момчето, мислите му се разпръснаха като объркани облачета по небето. Брадвата се стовари върху главата му и пред очите му се спусна пелена.
Понеделник, 5 октомври, в наши дни
Глава 2
Гласът е навсякъде в тъмнината. Шепне тихо и й се присмива — вдига я, когато пада и я върти наоколо във въздуха. Лора Киер вече не вижда. Не чува шумоленето на листата по дърветата, не усеща студената трева под краката си. Остава само гласът, който продължава да шепне между ударите на брадвата. Ако спре да се съпротивлява, мислеше си, гласът може да изчезне, но не става. Продължава да нанася ударите, докато тя накрая не може да се движи. Твърде късно тя усети, че острите зъби на триона захапват силно около едната й китка и преди да изгуби съзнание, чува механичния шум на режещия лист и отрязването на собствените си кости. След това не знае колко време я няма. Тъмнината все още е там. Гласът е там и сякаш я чака да се върне.
— Добре ли си, Лора?
Тонът й е мек и загрижен и твърде близо до ухото й. Но гласът не чака отговор. За миг отдръпва нещото, което се е забило над устата й, и Лора чува как се моли, умолява. Не разбира нищо. Защо й се случва това. Защо тя — какво е направила? Гласът казва, че тя знае отлично. Навежда се много близо и прошепва в ухото й, и тя може да се каже, че с нетърпение очаква точно този момент. Трябва да се концентрира, за да чуе думите. Тя разбира какво казва гласът, но не може да повярва. Болката е по-голяма, от всичките й други наранявания. Това не може да бъде. Не бива да е това. Тя отблъсква думите, сякаш те са част от лудостта, която я поглъща в тъмнината. Тя иска да се изправи и да продължи да се бие, но тялото й се предава и тя ридае истерично. Тя го знае от известно време, но по някакъв начин не го приема — и едва сега, докато гласът й го нашепва, разбира, че това е истина. Тя иска да крещи колкото се може по-силно, но червата й вече са наполовина до гърлото и когато тя усеща как ударът по бузата отметна главата й с цялата си сила и потъна все по-дълбоко в мрака.
Вторник, 6 октомври
Глава 3
Отвън започна да се развиделява, и когато Ная Тулин посяга надолу към члена му и го насочва към себе си, той постепенно излиза от съня. Тя го усеща вътре и започва да се плъзга напред и назад. Хваща го за раменете и ръцете му се раздвижват, но бавно и мъчително.
— Хей, почакай.
Той все още е сънлив, но Ная не чака. Точно това пожела, когато отвори очи, и се задвижи по-настоятелно, плъзгайки се с по-голяма интензивност, като се подпря с една ръка към стената. Тя е наясно, че той лежи в нелепа поза, че главата му се блъска в таблата и е наясно със звука от ударите в стената, но не я интересува. Тя продължи, усещайки че моментът приближава и когато настъпи, заби нокти в гърдите му и усети болката и удоволствието, докато и двамата застиват в екстаз, изтощени. Миг по-късно лежи без дъх и слуша камиона за боклук, в двора зад сградата. Тогава се изтърколи и стана от леглото, преди ръцете му да успеят да я погалят по гърба.