— Най-добре е да си тръгнеш, преди тя да се събуди.
— Защо? Харесва й, когато съм тук.
— Хайде. Ставай.
— Само ако двете се преместите при мен.
Тя хвърля ризата върху главата му и изчезна в банята, докато той отново се отпусна върху възглавницата с усмивка.
Глава 4
Първият вторник на октомври. Есента настъпи късно, но днес небето над града е надвиснало от тъмносиви облаци, и докато Ная Тулин се измъкна от колата и притича от другата страна на улицата, маневрирайки между преминаващите коли, се изля обилен дъжд. Тя чу мобилния си да звъни, но не посегна към джоба на палтото си. Докосна с ръка гърба на дъщеря си, за да забърза през празните места в гъстото движението на пиковия час. Сутринта беше натоварена. Ле се интересуваше най-вече от разговорите за компютърната игра League of Legends, за която е твърде малка, но вече знае всичко за нея, и определи корейския професионален геймър, наречен Парк Су като своя герой.
— Имаш си ботуши за дъжд, в случай че отиваш в парка. И не забравяй, че дядо ти ще те вземе, но ще трябва да пресечеш пътя сама. Ще погледнеш наляво, надясно, и тогава…
— След това отново наляво и да не забравям да си сложа якето, за да могат да се виждат светлоотразителните ленти.
— Стой, без да мърдаш, за да ти вържа връзките.
Стигнаха до предната част на училището, заставайки под покрива на навеса за мотори, и Тулин се наведе надолу, докато Ле се опитваше да стои неподвижно с обувки в локвите.
— Кога ще се преместим при Себастиан?
— Не съм казала, че ще се местим при Себастиан.
— Защо вечер е в нас, а сутрин го няма?
— Сутрин възрастните бързат за работа, и Себастиан също.
— Рамазан има по-малко братче, и снимките на родословното дърво му дърво вече са петнадесет, а аз имам само три. Тулин вдигна глава и погледна с присвити очи дъщеря си и прокле сладките малки плакати с родословните дървета, които учителката украсяваше с есенни листа, изложени на стената на класната стая, за да могат родителите и децата да се спират и да ги разгледат. От друга страна, тя винаги бе благодарна, когато Ле автоматично брои дядо си по майчина линия за част от семейството, въпреки че технически погледнато той не и е дядо.
— Но не в това е въпроса. И имаш пет снимки на родословното дърво, ако броим папагала и хамстера.
— Другите нямат животни на дърветата си.
— Да, другите деца нямат този късмет.
Ле не отговори и Тулин се изправи.
— Знам, че не сме много, но се чувстваме добре и това е важното. Така става ли?
— Тогава мога ли да си взема още един папагал?
Тулин я загледа, чудейки се как започна този разговор и дали дъщеря й не беше с по-остър ум, отколкото си мисли.
— Ще обсъдим това друг път. Просто изчакай малко.
Мобилният й отново започна да звъни и знаеше, че този път трябва да отговори.
— Ще бъда там след петнадесет минути.
— Не бързайте — казва гласът отсреща и тя разпозна една от секретарките на Ниландер. — Ниландер не може да се срещне с вас тази сутрин, така че ще преместим срещата във вторник следващата седмица. Но помоли да ви предам, че иска днес да вземете със себе си новия човек, за да свърши някоя работа, докато е тук.
— Мамо, влизам с Рамазан!
Тулин видя как дъщеря й се хвърли към момчето, наречено Рамазан. Тя се сля съвсем естествено с останалата част от сирийското семейство, жена и мъж с новородено на ръце и две други деца. На Тулин й се стори че изглеждат, като току-що излезли от статия на женско списание за образцово семейство.
— Но това е вторият път, когато Ниландер я отменя, а това ще отнеме само пет минути. Къде е той в момента?
— Страхувам се, че е на път за среща, свързана с бюджета за следващата година. Той би искал да знае, за какво искате да разговаряте с него?
За момент Тулин поиска да й каже, че става въпрос за това как деветте й месеца в отдела за тежки престъпления, известен като отряд за убийства, са били толкова вълнуващи, колкото посещение в полицейския музей. Че задачите са досадни, стандартът на технологиите в отдела едва ли са по-впечатляващи от домашен компютър „Commodore 64“ и че очаква с нетърпение да се включи в нещо по-интересно…