— Мръсници! — измърмори той и стисна юмруци.
— Но къде е Марк Иванич? — тихо попита Дюковски.
— Моля ви да не се бъркате! — грубо му каза Чубиков. — Бъдете така добър да огледате пода! Това е втори такъв случай в моята практика, Евграф Кузмич — обърна се той към пристава, като сниши глас. — През хиляда осемстотин и седемдесета година имах също такъв случай. Ама вие сигурно помните… Убийството на търговеца Портретов. И там беше така. Мръсниците го бяха убили и измъкнали трупа през прозореца…
Чубиков отиде до прозореца, дръпна пердето настрана и внимателно бутна крилата. Прозорецът се отвори.
— Отваря се, значи, бил е само притворен… Хм!… Следи по перваза. Виждате ли? Ето следи от коляно… Някой се е прекачвал оттук… Ще трябва хубаво да се огледа прозорецът.
— На пода не се забелязва нищо особено — каза Дюковски. — Нито петна, нито драскотини. Намерих само една обгоряла клечка шведски кибрит. Ето я! Доколкото си спомням, Марк Иванич не пушеше; обикновено употребяваше серен кибрит, но в никой случай не шведски. Тази клечка може да служи като улика…
— Ах… млъкнете, моля ви се! — махна с ръка следователят. — Току ни навира своята клечка! Не мога да понасям разпалените глави!Вместо да дирите кибритени клечки, по-добре огледайте леглото!
След огледа на леглото Дюковски рапортува:
— Нито кървави, нито каквито и да било други петна … Нови разкъсвания също няма. По възглавницата — следи от зъби. Одеялото е залято с течност, която има мирис на бира и същия вкус… Общият вид на леглото дава право да мислим, че на него се е водила борба.
— И сам зная, че се е водила борба! Не ви питам дали е имало борба. Вместо да дирите борба, по-добре да бяхте…
— Единият ботуш е тук, а другият не е налице…
— Е та какво?
— Ами това, че са го удушили, когато си е събувал ботушите. Не е успял да изуе втория си ботуш, когато…
— Заплещи ги!… А откъде знаете, че са го удушили? По възглавницата има следи от зъби. Самата възглавница е много омачкана и хвърлена на два метра от кревата.
— Разяснява, бъбрицата! Я по-добре да идем в градината. По-добре да бяхте видели в градината, вместо да се ровите тук… Това аз и сам ще го свърша.
В градината следствието се залови преди всичко с оглед на тревата. Тревата под прозореца беше стъпкана. Репеят под прозореца до самата стена бе също стъпкан. Дюковски успя да намери в него няколко скършени стръка и късче памук. По плодовете на върха бяха открити власинки от тъмносин вълнен плат.
— Какъв цвят беше последният му костюм? — попита Дюковски управителя.
— Жълт, ленен.
— Отлично. Значи, те са били със син.
Няколко топчета от плода на репея бяха отрязани и грижливо увити в хартия. В това време пристигнаха полицейският началник Арцибашев-Свистаковски и докторът Тютюев. Началникът се здрависа и веднага почна да задоволява любопитството си, а докторът, висок и извънредно мършав човек с хлътнали очи, дълъг нос и остра брадичка, без да поздрави никого и без да пита нищо, седна на един пън, въздъхна и каза:
— А сърбите пак се вълнуват! Не мога да разбера какво искат! Ах, Австрия, Австрия! Твоя работа е това!
Огледът на прозореца отвън не допринесе абсолютно нищо; но огледът на тревата и на най-близките до прозореца храсти даде на следствието много полезни указания. Дюковски например успя да издири в тревата дълга тъмна ивица от петна, проточила се на няколко метра от прозореца навътре в градината. Ивицата свършваше под един люляков храст с голямо тъмнокафяво петно. Под същия храст бе намерен ботуш, който се оказа ешът на ботуша, намерен в спалнята.
— Това е отдавнашна кръв! — каза Дюковски, като разглеждаше петната.
При думата „кръв“ докторът стана и лениво, отгоре-отгоре хвърли поглед върху петната.
— Да, кръв е — измърмори той.
— Значи, не е удушен, щом има кръв! — каза Чубиков и погледна злъчно Дюковски.