Нещо вътре в мен се скъса и с един скок се озовах до стареца. Стоях до него, свивах и разпусках юмруци, а гневът ми клокочеше. Погледът ми като свредел се впи в замъглените му очи, дъхът ми надигна кичур излиняла сребриста коса.
Гриър проточи врат, като че искаше да го удуша. След минута се отпусна назад и прошепна:
— Както споменах, получил си подобаващо възпитание. Баща ти се стремеше към кинжала, но алчността ми му попречи. Вече не ламтя за нищо. Какво възнамеряваш да предприемеш?
— Ще известя полицията — отговорих аз, вдигнах слушалката на телефона до леглото му и му я подадох. — Вие ще им разкажете всичко, което ми съобщихте.
Гриър поклати глава.
— Не.
Затръшнах телефона. Звънчето му болнаво проехтя в сумрака на стаята.
— Първо, Крел е много по-силен от полицията — изграчи Гриър. — Второ, тя не ти трябва.
— Не ми казвайте какво…
— Синът на уредник на музей получава диплома по история на изкуството и с какво се занимава? Става каскадьор — орел без криле. Не, не искаш да си тиха вода — продължи Гриър. — Търсиш опасността. Искаш да действаш. Навярно търсиш и възмездие. Това е твоето приключение, младежо, не разбираш ли? Открива ти се възможност да намериш Кинжала на Медичите. Да отмъстиш за смъртта на родителите си. Такава е съдбата ти.
Затворих очи и се разтреперих. Гневът ми пробуди демоните в мен и те затанцуваха яростен танц, който разтресе плесенясалите стени на пещерата, в която лежах в летаргия след нощта на пожара през 1980 г. Изведнъж ме заля изпепеляващата мощ на хиляди слънца, блеснаха сред вцепенената вселена и с огнени букви изписаха думата съдба.
Видях как заостреното острие на кинжала на Леонардо си пробива път през пластовете на времето към мен. Загубих почва под краката си. Зави ми се свят и едва не се изсмях на глас на абсурдността на ситуацията, на необятността на възможностите, които предоставяше. И то с помощта на Хенри Гриър! Загиналия куриер, който всъщност не бе мъртъв.
Той бе прав. Исках отплата.
Отворих очи.
— Какво стана с оригиналните записки?
Гриър обърна глава настрани. За миг зърнах ъгълчето на пожълтял лист изпод крайчеца на възглавницата му.
— Вземи ги — подкани ме Гриър, повдигайки глава с малкото останали му сили.
Внимателно издърпах листа изпод възглавницата му и си поех дълбоко дъх.
Държах бележките на Леонардо да Винчи.
Поех в ръце крехкия документ и го повдигнах срещу светлината. От едната му страна имаше рисунка на издължен кинжал, а до нея обяснения, написани с равния огледален почерк на Леонардо. На обратната страна имаше кръгла фигура с форма на прецизно нарисувана мишена, която се състоеше от десет концентрични кръга, съставени от наглед произволни мънички знаци. Нима бяха Кръговете на истината? До него се намираше друга рисунка, този път на три тръби с триъгълно сечение, разположени една в друга като моряшки далекоглед, свързани със скрипци, с подпорка от всяка страна.
Притиснах пръсти към изсъхналото мастило — изтекло от перото на Леонардо. Перо, което бе държала ръката, дарила на света „Мадоната на скалите“, „Мона Лиза“… която ми бе дала Джиневра де Бенчи.
Отклоних очи от листа и погледнах Гриър.
— Защо не се опитахте да го разгадаете? Защо не го проучихте?
Гриър впери поглед в одеялото, покриващо спаруженото му тяло.
— Сигурно сте споделил с някого през всичкото това време — подметнах аз.
— Току-що го сторих — прошепна Гриър и затвори очи.
— Гриър — повиках го аз, приближавайки лицето си към неговото. — Гриър!
Умиращият отвори очи; кръстосваше ги плетеница от пресичащи се червени капиляри.
— Ако е вярно — бавно проговорих аз — ако всичко това е истина… тогава именно вие и Теци убихте физически баща ми, а мен — духом.
Гриър се разтресе в дълбока болезнена кашлица.
— Имаш възможност да възкръснеш — изхъхри той.
Подкарах обратно към летището с изключено радио, с една ръка въртях волана, с другата стисках записките на Леонардо. Докато летях към къщи, проучвах страницата, а всевъзможни мисли ме разкъсваха като побеснели лешояди. Алчност. Пожар. Безконечни въпроси. Нима родителите ми са убити? От Вернер Крел? Човек на име Ноло Теци се е спотайвал в дома ми? Изгорил е основите на живота ми? Заради това? То ли бе причина всичко да се превърне в пепел? Спомних си как баща ми ликуваше в деня, в който изпрати Хенри Гриър да донесе бележките, убеден, че те ще го отведат при Кинжала на Медичите. Разговорите ни за всички чудесни неща, които можеха да се изработят от сплавта на кинжала — неразрушими мостове, автомобили, по-леки от въздуха. И сякаш за миг от мечтите му остана само тлееща пепел — заради Ноло Теци.