— Здравейте — обърна се към мен тя. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Здравейте, Пеги. Търся… не знам как да кажа, може би пациент.
— Тук не възприемаме онези, за които се грижим, като пациенти — учтиво ме поправи тя. — Това е приют. А вие кой сте?
— Реб Барнет — представих се аз.
— Хората идват тук да доизживеят дните си в спокойна атмосфера, господин Барнет.
— Търся Харви Грант. Тук ли е?
— Господин Грант. Да. При нас е.
— Кой е той? — попитах аз. — Какво знаете за него?
Пеги закри с ръка носа и устата си и кихна. Помоли ме да я извиня за секунда. Преди да успея да отговоря, тя заобиколи едно бюро, после се върна с книжна носна кърпичка пред носа си.
— Алергия. Тормози ме всяка година.
Прекрачих във фоайето и затворих вратата след себе си. Помещението изглеждаше приятно, сигурно видът му е бил значително по-аскетичен в началото на столетието, когато богаташи с тъмни балтони и бомбета са прекрачвали прага му. Повторих въпроса за Харви Грант.
Пеги се занимаваше с носа си.
— Не ми е позволено да обсъждам гостите ни — отвърна тя. — Съжалявам. Противоречи на нашата политика. Ще ви заведа в стаята му.
Последвах Пеги нагоре по широко дървено стълбище с дебел сив килим и парапет с дърворезба. В края на дългия коридор тя спря пред стая с открехната врата, после влезе. Белите й болнични обувки проскърцаха по дървения под, преди да стъпи върху ориенталския килим. Изглеждаха чисто нови. Следвах я по петите.
Завесите бяха спуснати, стаята — слабо осветена. Току-що набрани цветя бяха небрежно оставени във ваза на масата до двойния месингов креват в ъгъла, на който лежеше възрастен мъж.
Бе напълно плешив, като изключим щръкналите тук-там туфи сребристи кичури; бледа кожа покриваше деликатните кости на лицето и раменете му досущ като ципа на прилепово крило. Очите му бяха затворени и неподвижни. Питах се дали не е умрял, когато гръдният му кош се надигна и от устата му излезе хриптене.
— Господин Грант? — обади се Пеги, като леко докосна рамото на мъжа. — Харви? — Клепачите на умиращия се надигнаха като врати на гараж на ръждиви панти и той втренчи в нея замъглен поглед. Тя поясни. — Посетителят ви пристигна.
Харви Грант бавно завъртя глава, докато очите му не срещнаха моите.
— Моля, оставете ни, госпожице — изграчи той.
Тя се оттегли, без да ме погледне, но с благодарност вдъхнах лекия аромат на парфюма й. Приближих се до мъжа.
— Името ми е Хенри Гриър — заговори той. — Куриерът.
Тръснах глава, сякаш в ухото ми бе влязла калинка, после преглътнах с усилие. Усещах гърлото си сухо и не ми достигаше въздух.
— Спомняте си — дочух гласа му.
— Но… самолетът ви катастрофира. Бяхте…
Гриър си пое дълбоко въздух, събирайки сили.
После извади едната си ръка, без каквито и да е косми изпод завивките и я отпусна върху гърдите си. Широк белег диагонално пресичаше долната й част от лакътя до китката. Посочи с пръст, увенчан с дълъг нокът, към близкия стол.
— Моля, седнете. Налага се да ви съобщя някои факти.
Пресегнах се зад гърба си, напипах стола и седнах. Гриър ме изучава с поглед близо цяла минута.
Взе да не ме свърта.
— Чакам.
— Чувал ли сте някога името Вернер Крел?
— Германски милиардер. Произвежда оръжия.
— А Ноло Теци?
— Не. Смятат ви за мъртъв, Гриър. Бях там, когато баща ми получи съобщението от бреговата охрана.
— Теци работеше за Крел — продължи Гриър. — И продължава.
Издърпах леко пердето. Малко по-широк от педя слънчев лъч си проправи път към леглото. Гриър ми хвърли бърз поглед. На светлината кожата му изглеждаше като посипана с нафталин. Пуснах завесата и тя с шумолене се върна на мястото си.
— В деня, когато баща ти ме изпрати да взема бележките на Леонардо от Флоренция, с мен се свърза Теци — продължи Гриър. — Крел искаше онези записки, бе обсебен от идеята за тях. И то от години. Убеден беше, че кинжалът съществува, също като твоя баща. Теци ми предложи много пари за документа. Ужасно много пари. Такъв случай се явява веднъж в живота, хлапе. Взех ги и инсценирах катастрофата.
— Инсценирахте ли я? — В ума ми просветна образът на баща ми, когато му съобщиха новината. За първи път го видях да плаче. И за последен.
— Срещнах се с тях в един влак — продължи Гриър, облизвайки засъхналите си устни. — Крел притежаваше собствен вагон в задната част на композицията. Стоях пред салона му и го чаках да излезе, но не стана така. Вместо него се появи Ноло Теци. С черна коса, подстригана като на Цезар. Татуировка на кобра опасваше врата му. Носеше куфарчето с парите. Прекосявахме някакъв мост — високо съоръжение в Алпите — през прохода Сан Родар. Обезпокоих се. Долавях, че нещо не е наред. Така и излезе. Теци измъкна нож — ясно, щях да си го получа. Изплюх се в лицето му и грабнах куфарчето.