Гриър повдигна ръката си на сантиметър и нещо и я отпусна.
— Разсече ме право през артерията — каза той. — Изритах го, прехвърлих крак през парапета и скочих. Реката течеше на шестдесет метра под мен. Счупих си краката.
Загледах се към навярно деформираните крайници под одеялото, докато събеседникът ми се прокашля, прочиствайки задръстените си дробове.
— Бях изкарал две години във военнопленнически лагер във Виетнам — продължи Гриър. — Умеех да оцелявам. Спуснах се надолу по течението. Така и не ме откриха. Прав беше, като отбеляза, че ме смятат за мъртъв.
Гриър се закашля, звукът напомняше на сриващ се по нанадолнище чакъл. Измина почти минута преди да успокои дишането си.
— Значи съм тук да изслушам предсмъртната ви изповед? — обадих се аз, едва сдържайки гнева си. — Или ви е скимнало да ме утешите? Негодник!
Гриър се поусмихна.
— Вярваш ли в провидението, Реб?
— Пристигнах, защото ми съобщихте, че знаете за пожара. Какво точно?
— Аз вярвам в провидението — продължи той. — Наблюдавах те дълго време. Зарадвах се, когато овдовялата колежанска преподавателка те осинови, след като родителите ти загинаха. Госпожа Тъкър, нали така? Марта Бел Тъкър. Сигурно те е възпитала подобаващо.
— Нима? — кипнах аз. — По какво съдите?
— Още не си ме удушил.
— Пожарът, Гриър…
Усмивката на стареца се стопи.
— Според мен Ноло Теци е дошъл да убие баща ти и е подпалил къщата ти.
Изведнъж времето се върна и аз се понесох към земята през изпълнения с дим въздух. Стиснах очи в опит да се концентрирам отново, да свържа събитията в едно цяло. Пронизваха ме гласове, сякаш ме кълвяха лешояди — шепоти от стаите на съседските къщи. Палеж ли? Допускате ли? Не знам. Далечна вероятност, предполагам. Смахната работа. Тия стари къщи пламват като факли. Освен това, кой, по дяволите, би поискал да причини зло на семейство Барнет? Абсурд. Шшт. Тихо. Нали не искате момчето да ни чуе.
Отворих очи и поех въздух през ноздрите си, а в гърдите ми бушуваха ярост и отвращение.
— Защо? — настоях аз. — Защо му е притрябвало да го прави?
— В случай че оцелея — отвърна Гриър. — И някак успея да предам бележките на баща ти. Твоят старец не бе получил записките, но Крел и Теци не го знаеха. Теци бе длъжен да провери. Вероятно е измъчвал баща ти, преди да го убие, а после за удоволствие е подпалил къщата. Видях израза на очите му, когато се готвеше да ме убие. Определено щеше да му бъде приятно.
Втренчих се в жалкото полуразложено човешко същество, наподобяващо прояден от червеите пън.
— Ами бележките? — попитах бавно.
Гриър въздъхна.
— Не ми отговори, когато те попитах дали вярваш в провидението.
— Подигравате ми се. Не го позволявам никому — заявих и се надигнах от стола си.
— Брей — обади се той. — Никой не е застрахован срещу това.
Запътих се към вратата.
— Сбогом. Тръгвам си.
— Не! — викна Гриър след мен. — Сега играта е в твои ръце, Роло Ебърхарт Барнет младши. Убиецът на баща ти все още е на свобода. Притежаваш ли записките на книжаря, ще намериш и Теци.
Заковах се на място.
Гриър се бе втренчил в мен.
— Но бележките са унищожени!
— Няма начин да са изгорели — възпротиви се Гриър и поклати глава. — В никакъв случай. А на каквото и да се е натъкнал книжарят от Венеция, това не са оригиналните записки. Нищо чудно Да Винчи да е направил копие. Може пък да са втората част от…
— Леонардо — предупредих го аз. — Името му е Леонардо. Не го наричайте Да Винчи. Не е почтително.
— Виж ти, също като твоя старец. Даже още по-настървено.
Пръстите на краката ми неволно се свиха в обувките, а дланите ми се изпотиха.
— Ноло Теци уби италианеца — продължи Гриър. — Изгори го заради бележките, също както постъпи с баща ти.