В очите на Крел всеки можеше да бъде похарчен. Надали в Цюрих щяха да връчат Кинжала на Джини и да й се извинят. Спомних си историята, която Бекет ми разказа за Гриър. Теци на задната платформа, високия мост, въртящите се колела, измамата. Като мълния ме порази мисълта, че Теци ще хвърли Джини от задната част на вагона в прохода Сан Родар.
Погледнах си часовника. Щеше да е на косъм. Щяха да влязат в гарата до петнадесет минути с десетминутен престой. Това ми даваше двадесет и пет минути. Можеше и да успея.
Прогърмях покрай потока от коли по лъкатушещия път, врязах се в аварийната лента, вдигайки фонтан от чакъл и капачки от бутилки. В тази отсечка изпреварих всички, докато не профучах зад един ъгъл и пред мен щръкна Швейцарският граничен пункт при Чиасо.
Бях забравил за проклетата граница? На секундата съжалих, че джакхамърът е при мен. Твърде късно. Намалих, спрях и изправих гръб, така че между раменете ми да се образува място за пушката.
Пунктът бе малък: четирима униформени митничари, видимо отегчени и със сигурност не ме чакаха. Усмихнах се на младежа, който се приближи и поиска документите ми, надявайки се да покаже съчувствие към гърбицата ми. Чудех се дали да го поздравя. Избрах мълчанието и му подадох паспорта си.
Митничарят го разгърна и провери дали моето лице е на снимката.
— Американец на харли — отбеляза с италиански акцент. — Аз карам хонда. Под наем ли е, или е ваш? — Огледа с възхищение мотоциклета.
Излъгах го, че мой приятел ми го е дал назаем.
— Наистина ли? — попита изненадан той. — Изглежда нов. Сигурно ви е много добър приятел.
— Прекрасен човек. Много щедър — уверих го аз.
— Хм, а какво имате на гърба под якето?
Времето безвъзвратно отлиташе, стоманените колела на влака гълтаха релсите към Лугано.
— Шина за гърба — отговорих. — Много е зле.
Митничарят потърка брадичката си с паспорта ми.
Проучвах изражението му изпод тъмните си очила. Любопитство или тревога?
— От какво е тази издутина? — попита той и се намръщи. Повика друг митничар на средна възраст, който проверяваше някакъв сааб. — Луиджи!
С едно движение човекът даде път колата и тя полетя към Швейцария. Усетих завист, страх и гняв. Митничарят бързо се приближи към нас, ръката му посегна към кобура на пистолета.
Часовникът тиктакаше, сърцето ми щеше да се пръсне, ръцете ми бяха потни.
Луиджи неумолимо посочи с брадичка към гърба ми.
Времето изтече.
Стиснах съединителя, превключих на скорост и спринтирах, повдигайки предното колело на машината над земята. През грохота на могъщия двигател на мотоциклета чух викове.
Предното колело увисна за няколко секунди във въздуха, преди да го оставя да се приземи. Хвърлих поглед във вибриращото огледало за задно виждане. Двамата митничари скачаха в колата си.
Миг по-късно долетя воят на сирената им. Преминах на трета и продължих да ускорявам, завивайки по лъкатушещото шосе.
Мисли, мисли! Карам по номер 2. Те се движат към Лугано. Ще изпратят хората си на юг, за да ме сгащят.
Помнех картата, която бях проучил в самолета. Магистрала SS340 цепеше на изток покрай Чиасо към езерото Комо. Огледах терена от дясната си страна. Камънаци и дупки, трудно проходим, но магистралата трябваше да се намира в тази посока. Налагаше се да напусна шосето или да се откажа. Намалих скоростта на сто и четиридесет, препуснах през полето, вдигайки зад гърба си прах, като че карах дилижанс. Харлито на Драко бе истински звяр.
Заобикалях едрите камъни, малките се разхвърчаваха във въздуха, така напреднах към километър. Вече не чувах сирените, само ръмженето на мотора и чаткането на камъните. Освен това ги и чувствах, когато удряха пищялите ми.
Намалих, когато стигнах върха на едно възвишение, без да спирам, за да си поема дъх. На стотина метра под мен се простираше тревисто поле и ширналата се SS340. Десет секунди по-късно летях по новия си курс. Никакви ченгета. Но и Лугано не се виждаше.
Напливът на туристи ме принуди да пътувам покрай езерото Комо със средно петнайсет километра в час. Нямаше странични пътища, по които да поема, нито автостради, на които да се кача — само природа, магазини за сирене и сексапилни екскурзиантки.
Напредвах като охлюв, което ме влудяваше, бях напълно сляп за живописния пейзаж. Безвъзвратно пропуснах възможността да се кача на влака в Лугано. Със сигурност бе излязъл от гарата и пътуваше към прохода Сан Родар. Навсякъде около мен безгрижни летовници с модерни прически и туристически обувки се наслаждаваха на тъмносиньото като див зюмбюл езеро.