Видът на водата успокои духа ми и се понесох, теглен от миналото си.
Спомних си първото преминаване през прохода, докато се движех с микробус от Цюрих. След като минахме моста, навлязохме в тунел. Когато ни изплю от другата страна, забелязах железопътната линия да минава успоредно на шосето на петнадесет метра под нас.
Изведнъж отново се бях върнал в джунглата. Погледът ми бе ясен, виждах всяка подробност. По дяволите! Знаех как да засека този влак!
Свих на запад по шосето към Гандрия, после подкарах по криволичещия път към Белинцона, пришпорвайки машината колкото подобния на змия маршрут позволяваше. Ако полицията ме търсеше, щеше да ме чака на магистрала номер 2. Погледнах часовника си и пресметнах кога влакът ще навлезе в тунела. Имах двадесет минути максимум. Дадох газ, обгорялата ми ръка запулсира. Яростта потисна болката.
При Белинцона най-после се върнах на главния път. Отвявайки останалите участници в движението като крайпътни знаци, се оглеждах за ченгета и се молех да застигна влака.
Профучах през Джиорнико. В далечината напред се извисяваше планината — скална грамада, в която зееха две дупки.
Докато с бясна скорост навлизах в остър завой, едната стъпенка заора в грапавата настилка. За частица от секундата загубих контрол върху машината, когато чух да пропищява сирена на влак.
С всички сили изправих мотоциклета и продължих по магистралата. И ето! В края на близо тридесетте вагона на следобедното слънце блестеше сребристият вагон на Крел.
Джини!
Приведох се, дадох пълна газ и моторът се стрелна по изкачващото се нагоре успоредно шосе, докато локомотивът с грохот навлезе в тунела.
Зад гърба ми завиха сирени.
Качвам се на влака. Няма втори кадър.
Профучавайки покрай частния вагон, видях как едно перде се дръпна и мярнах голата глава на Крел. Планината се издигаше към небесата, отворената й паст чакаше да ме погълне. Не и днес. Сега… още малко… Давай!
Рязко завих с машината надясно. Земята изчезна под колелата ми и полетях над потъващия в тунела влак. Наведох се напред, тялото ми бе като пружина, приготвих се за удара.
Задните колела първи докоснаха покрива по средата на вагона пред сребристия. Стиснах задната спирачка, накарах мотоциклета да легне, поех удара с дясното си бедро и лакът и докато се плъзгах покрай отдушника за климатика, успях в последния миг да се вкопча в него. Четиристотинкилограмовата машина се приплъзна по покрива с пронизително скърцане, полетя надолу от едната страна на влака и се разби в тухлената стена в началото на тунела.
Стоманените пръсти и желязната воля ме задържаха върху втурналия се към мрака влак. Вятърът ме брулеше, тялото ми се извиваше като камшик и ме правеше глух за всичко, освен за мисията ми. Краката ми бяха разперени и не можех да предприема нищо, преди да излезем от дългия километър и половина тунел на светлината на слънцето в пълния с пещери проход.
Готвех се да пропълзя покрай отдушника към вагона на Крел, когато петима мъже изпълзяха като мравки от изхода на предната му платформа.
Измъкнах джакхамъра, прилепих се към покрива и натиснах спусъка. Силата на отката изби пушката от ръцете ми и я запокити далеч, а един от онези избухна като фойерверк.
Извадих единия зиг зауер, на който със сигурност можех да разчитам, свалих предпазителя и ги обсипах с куршуми, докато не изпразних пълнителя. Чух викове на фона на влаковия тътен, после секнаха, което ми даде лъч надежда, но дълъг откос се заби в отдушника и го разби на парчета.
Вкопчих се в страничната рейка. Измъкнах минито от ръкава си и отчаяно натиснах бутона за автоматична стрелба, докато следващият автоматичен откос видя сметката на останалата част от вентилационното съоръжение.
Изстрелях миниатюрните заряди към двамата останали мъже. Частица от секундата по-късно заизбухваха мънички експлозии, като че някой приготвяше пуканки. Бавно надигнах глава. Истинска касапница.
Прибрах пистолета в калъфа под мишницата; нагорещеният метал опари кожата ми. Пропълзях като паяк над ръба на покрива и скочих върху труповете. Извадих втория зиг зауер, блъснах вратата и влязох снишен. Не се мяркаше никой.