Израел Епщайн
Китай в борба срещу империализма
„Революцията още не е завършена.
Нашите другари трябва да продължат борбата“
В памет на моите приятели:
Чин Панг-Хсиен Ли Кунг-по
Чу Тао-фен Ли Шао-танг
Т. Т. Фанг Миао-фан
Норман Франс Шанг Чунг
Джордж Хог Джозеф У. Стилуел
Дуарканат Котнис и
Том Лии Тенг Фа
Хора, различни по произход и убеждения, но всички загинали с поглед отправен към бъдещето.
ЕДИН МИЛИАРД В ДВИЖЕНИЕ
КАКВО СТАВА В АЗИЯ?
Още Япония не беше капитулирала и в Източна Азия започнаха да стават странни неща.
Английските и холандските войски, които дебаркираха, за да „освободят“ остров Ява от японците, не разоръжиха победените неприятелски военни части, а им заповядаха да им окажат съдействие при покоряването на местното население, което беше си образувало правителство, за да се самоуправлява. Чак когато индонезийците се вдигнаха с оръжие в ръка, англичаните прекратиха за кратко стрелбата и поведоха преговори.
В Индокитай, френските войски използуваха — пак с подкрепата на англичаните — японски войници срещу независимото виетнамско правителство.
В Малая, англичаните позволиха на японските гарнизони да задържат значителна част от оръжието си за „самоотбрана“ и започнаха да преследват тамошните партизани, които по време на войната се биха против японците. В Бирма се породиха търкания между местните антифашистки сили и победоносните съюзници.
На Филипините, генерал Макартър разоръжи и депортира японците. Но той се превърна в закрилник на филипинските едри земевладелци, на търговските магнати и политиците, които бяха японски куислинговци по време на окупацията. Американските войски сътрудничеха с японските войски в експедициите си срещу „хукбалахапи“-те — или филипинските селски партизани — които бяха били врага и разпределили именията на предателите между изполичарите.
В Китай, Чанг Кай-шек заплаши с жестоки наказания всеки японец, който се предаде на партизанските войски, които осем години се сражаваха срещу японците в окупираните територии. В тези територии той узакони на бърза ръка бивши куклени войски и чиновници, за да не могат китайските комунисти да вземат техните гарнизонни постове. Американската флота и Въздушно-транспортният корпус пренесоха бързо в тези области войските на Чанг Кай-шек, докато десантни части от американската морска пехота сътрудничиха с японците при охрана на предмостовите укрепления и съобщителните линии.
Китайските селски армии, под комунистическо водачество, се оказаха твърде много силни, за да бъдат сплашени или бити от този нов и фантастичен съюз. Съединените щати схванаха, че за сразяването на партизаните ще са необходими не петдесет хиляди американски морски пехотинци за срок от шест месеца, а петстотин хиляди — за срок от десет години, а дори и те можеше да не успеят там, където се провалиха същият брой японци. Нещо повече, американските войници не бяха японски самураи. Те си смятаха, че войната е свършила с падането на Оста и жадуваха да се върнат към мирния живот, а не да променят с куршуми идеите на китайците. Демонстриращи китайски студенти, носейки плакати с отправения към американските войници въпрос: „Защо не си вървите?“, се натъкваха на маршируващи американци, които пееха: „Искаме да си вървим.“
В резултат, американският посланик генерал Патрик Хърлей и дрънкането на саби отстъпиха място на генерал Маршал и на преговорите. Чанг Кай-шек още се радваше на американската подкрепа в дипломация, пари и оръжие, но му бе дадено да разбере, че американците не могат да си окървяват ръцете вместо него. Но докато Маршал посредничеше, американските войски помогнаха, щото стотици хиляди куоминтангски войници да се озоват на места, от където можеха най-изгодно да нарушават временните примирия, които Чанг сключваше.
Настоящата книга е посветена на Китай, но проблемите, които тя разглежда, са общи за цяла Азия.
Азиатските народи искат национална независимост и освобождение от собствената си изостаналост, която самите те съзнават. Горчивият опит им подсказва, че без свобода няма напредък.
Индия не е по-богата и по-грамотна след двеста години английско господство, отколкото когато то започна.
Филипините — несъмнено един образец на колония, имат, след триста години лошо управление от Испания и четиридесет години от Съединените щати, едно обедняло селячество и само 40 на сто грамотност. Само два цитата от признанията на един американски експерт ще покажат ясно, че тук, както и навсякъде из колониална Азия, чуждоземското господство е засилвало туземния феодализъм. „В Минданао, през 1939 година — пише Роберт Л. Пендълтън в списанието „Пасйфик Афѐърс“ — „големците“, които се числеха към видните обществени и политически семейства на Манила, владееха или пък отдаваха под наем повечето от плодородната земя. Същите хора ходеха почти винаги добре въоръжени…“ При едно проучване на провинцията Западен Негрос, през 1925 година, авторът на този цитат се натъкна на случаи, когато деца бяха продавани като роби на едри земевладелци, или на управители на земеделски имения.