Естествено, династията Манчу съвсем не била щастлива от създаденото положение. Но въпреки слабостта си, тя съзряла, че положението съдържа и известни преимущества. Противоречивите интереси на западните държави не позволявали на нито една от тези държави да свали династията и завземе цял Китай. Тъй като Пекингското правителство било отговорният посредник за осигуряване еднакви условия между всички сътрудничещи си конкуренти, всички имали интерес от неговото продължително съществуване. Много скъпа осигуровка, но тя отстранила и известни рискове. Няма съмнение, че с течение на времето, тя е запазила известен минимум от суверенитета на Китай, макар че великият китайски водач Сун Ят-сен забелязва саркастично, че вместо колония или полу-колония, страната била превърната в „хипо-колония“ — или в колония за всички.
Междувременно, тази политика — независимо от корените си — спечели на Америка едно изключително място в благоразположението на Китай. Първите американски пратеници в Китай, като Ансън Бърлингейм, винаги подчертавали, че тяхната родина — Америка — е рожба на анти-колониален бунт. До 1900-тна година Съединените щати не участвуваха в грабежа на китайски територии, и не изпратиха въоръжени сили в Китай. По обикновеному англичаните заявяваха саркастично, че това не се налагало, тъй като американците винаги успявали да получат своя дял от търговските и правни преимущества, за чието осъществяване Англия упражняваше сила и събираше позора. В тези думи се съдържаше повече истина, отколкото поезия.
Ние забелязахме вече, че когато вратите на Китай бяха разбити през тях влезе не само империалистическата агресия, но и целия модерен свят. Досегът с външния свят показа на китайския народ богатствата и силата, които другите държави бяха осъществили, благодарение събарянето на феодализма. Избухнеше ли в Китай нов бунт, той не би могъл вече да бъде една проста смяна на династията, или някаква си селска война — като онази на Ли Цу-ченг. Политическите и технически средства, с чиято помощ стана възможно не само да се въстава срещу феодалната тирания, а въобще да се премахне феодализма, бяха изнамерени от западноевропейските народи. На Китай не се налагаше да измисля нови средства за същата цел;, той можеше да ги заеме и приспособи за собствените си нужди.
Двойното съприкосновение със Запада предизвика сложни реакции. То пося семената на съвременния китайски национализъм като оръжие за самосъхранение, за отлика от старото понятие за единство и чувство на превъзходство над различните „външни варвари“. Същото съприкосновение свързва безвъзвратно този национализъм с борбата за демокрация. То създаде също и две разновидности от онова, което Запада си позволяваше да нарича „омраза към чужденците“.
Правителството Манчу и управляващите китайски феодални кръгове, които бяха свързали съдбата си с него, се страхуваха от оръдията на чужденците. Но много повече те се страхуваха от идеите на чужденците. Империализмът на чужденците можеха да подкупват с парченца китайска територия и суверенни права. Но всички демократически тежнения те ненавиждаха безпощадно, готови да ги пометат с огън, меч и камера за измъчване навсякъде, където те биха се появили. „Омразата към чужденците“ у китайските управници представляваше в същност, едно страшно решение да продължават своето господство над народа като го изолират от „опасни идеи“. То представляваше омраза към целия съвременен свят и неговия прогрес.
Новият китайски национализъм — от друга страна — трябваше да извоюва на Китай правото на участник сред модерния свят, а не на роб. Китай посрещна като добре дошли литературата и изобретенията на Запада като оръжия, които ще му помогнат да осъществи това. В този си вид новият национализъм не беше нито анти — модерен, нито „омраза към чужденците“, а безкомпромисно про-модерен и анти-империалистически.
Първото голямо масово въстание след насилването вратите на Китай не беше бунт срещу чужденците, а бунт срещу феодализма. То не дойде от интелектуалците по върховете, които се въодушевяваха от книгите на чужденците, а от селяните, които пак изнемогваха под игото на непоносима тирания. Водач на това въстание бе Хунг Хсиу-чуан — един слабо образован обикновен човек с огромна енергия и пророческо въображение, който се срещнал в Южен Китай с един от ранните протестантски мисионери — отец Изакар Робертц — и станал християнин. Служейки си с китайски лозунги за правда и равенство и с пасажи от Новия Завет за праведността на сиромасите, той подканил народа да се сплоти около него, да свалят династията Манчу и установят на земята Тай Пинг Тиен Куо — или „Блаженното Царство Небесно“.