На 7 януари 1947 година генерал Маршал напусна Китай за да стане министър на външните работи. При заминаването си Маршал обнародва един доклад за прекараните от него тринадесет месеца като помирител в Китай. Докладът можеше да се озаглави „Провалът на една политика.“ При първо прочитане той изглеждаше искрен, като не щадеше от остра критика нито Куоминтанга, нито комунистите. Но както мнозина китайски и американски коментатори побързаха да изтъкнат, той не посочваше никаква отговорност на най-силния и може би най-значителен актьор на китайската сцена — самите Съединени щати. Докладът не изясняваше и известни особености от личното поведение на Маршал при преговорите, което не изглеждаше по-съвместимо от делата на неговото правителство с ролята му на безпристрастен арбитър.
Най-забележителната отлика на дългия доклад бе тази, че той не отделяше нито едно изречение за съществуващата американска помощ за едната от двете спорещи китайски страни, още по-малко за нейния обсег или основания. За американската помощ се споменаваше само мимоходом, когато реакционерите от Куоминтанга бяха упрекнати загдето са разчитали твърде много на нея, а комунистите — загдето са негодували срещу нея извънредно ожесточено. Нравствената страна и резултатите от самата намеса никъде не се подлагаха на преценка. И никъде не се поставяше въпрос за това дали беше разумно да се продължава помощта. Никаква бележка не бе взета от факта, че китайските протести срещу американската помощ идеха от стотици хиляди хора и имаха повече национален, отколкото партизански характер — че те идеха от безполитични китайски кръгове, така различни едни от други, като: фабрикантски съюзи и работнически профсъюзи, от Християнското въздържателно дружество и от организации на художници и музиканти. Пред американския народ бе представен един отчет за известни преговори, но не и отчет за поетите от негово име големи военни и финансови задължения. Нито пък му се съобщи за силното пресушаване на „резервоара от симпатия“ (както веднаж се изрази Уилки), който представляваше цели сто години главния капитал на американския народ в отношенията му с Китай.
В същност, докладът на генерал Маршал звучеше забележително така както потока от официални декларации, които се правеха от Лондон за обяснение на трудностите в Индия. Тези декларации винаги претендираха, че независимостта на Индия се спъвала от „неблагоразумието“ на индуси или мохамедани или от неспособността на двете страни да се споразумеят. Те неизменно не взимаха под внимание простият факт, че националната свобода на Индия не би могла да съществува, защото съществуваше британско господство. Докладът Маршал заобикаляше по същия начин ролята на Америка в китайските събития след капитулацията на Япония. Той представяше Съединените щати само като една олимпийска майка, която се стреми да усмири буйните си деца.
При все че в нашата книга ние никъде не се спираме да разглеждаме документи, докладът Маршал заслужава да се разгледа в по-големи подробности. Това е защото той стори много повече, отколкото един преглед на миналото. Той даде израз на схващания, които изглеждаха, че ще доминират в следващата фаза от американската политика — фаза, която би могла да трае няколко години. Ако мисията на генерал Маршал бе до известна степен жертва на политиката на Вашингтон, сега поне министърът на външните работи Маршал можеше лично да дава тон на политиката. Какво би донесла новата фаза, може да се види ако се подредят главните негови изказвания от доклада под съответни въпроси, и като се сравнят при изказванията с фактите.
Въпрос: Каква е главната пречка за мир в Китай?
Генерал Маршал: „Най-голямата пречка за мир в Китай е пълното, почти непреодолимо подозрение, с което Китайската комунистическа партия и Куоминтангът се отнасят един към друг… Първите хора на правителството са убедени, че желанието на комунистите да участвуват в едно правителство подобно на онова, одобрено от междупартийната Политическа съвещателна конференция, през миналия януари (1946 г.) има за цел само разрушителни намерения. Комунистите чувствуваха, смятам аз, че правителството бе неискрено в приемането на резолюцията на Политическата съвещателна конференция за съставянето на новото коалиционно правителство и възнамеряваше, чрез принуда, посредством военна сила и действия на тайната полиция — да премахме Комунистическата партия.“