Коментар: Подозренията на двете страни са определени достатъчно точно. От думите на Маршал става ясно, че правителството на Куоминтанга не е подписало искрено спогодбата от януари 1946 год., тъй като не е имало доверие в комунистите още от самото начало. При все това, Куоминтангът се е съгласил за мир на базата на поделба на политическата власт между партиите и обединението на партийните армии, (куоминтангска и комунистическа) в една обща национална армия, освободена от партиен контрол. Не са само подозренията, които са спънали този важен компромис, защото равновесие то на силите в страната не позволяваше друго разрешение. Но по-късно военното равновесие се измени. Куоминтангът получи оръжие, докато комунистите — не. Либералните групи, които нямаха никакво оръжие, с което да започнат, изобщо не се сдобиха с такова. Тогава мирът бе нарушен. Генерал Маршал не изяснява кой получаваше оръжие от Съединените щати при преговорите и с каква цел. И няма съмнение, че външните източници, намиращи се на разположение на една от страните, а не само взаимните подозрения, бяха тогава и останаха и по-късно — „главната пречка за мира.“
Въпрос: Какъв бе характерът на споразуменията от януари 1946 год. и кой в същност ги наруши?
Генерал Маршал: „Споразуменията, постигнати преди една година от Политическата съвещателна конференция бяха от либерален и прогресивен характер, и предлагаха по това време на Китай една база за мир и въстановяване…“
„Непримиримите комунисти… трябва да заявя, не изглеждаха такива миналия февруари.“
„От страна на Националното правителство, което е в същност партията на Куоминтанга, има една доминираща група от реакционери, които се противопоставяха, по мое мнение, на всяко положено от мене усилие да повлияя за съставянето на едно истинско коалиционно правителство. Това ставаше обикновено под прикритието на политически или партийни прояви, но тъй като партията бе правителството, нейните прояви, било прикрити или преки, бяха разрушителни. Тя бе твърде откровена да заявява публично разбиранията си, че едно сътрудничество от страна на Китайската комунистическа партия в правителството е немислимо и че въпросът може да се уреди окончателно само чрез една политика на сила.“
„В състава на тази група влизат както военни, тъй и политически водачи… При все, че говоря като военен, трябва да изкажа тук съжаленията си за господствуващото влияние на военните. Тяхното господство усилва немощта на гражданското управление в Китай. В същото време, разсъждавайки по положението в Китай, човек трябва да има ясно предвид не действията на малки комунистически групи или комитети, с каквито ние сме привикнали в Америка, а по-скоро на милиони хора и на една армия от 1.000.000 души…“
„Аз трябва да заявя, че твърде очевидно инспирираните действия на тълпата, през миналия февруари и март, само през няколко сгради от мястото, където аз бях зает с приключване на преговорите, дадоха на комунистите добри основания за… (техните) подозрения.“
Коментар: Генерал Маршал положително не е щадил думите си, заявявайки кой саботира споразуменията за единство през критичния период от февруари и март 1946 г. Споменатите от него „действия на тълпата“ представляваха организирани от тайната полиция на Куоминтанга нападения върху събрания и публични издания, които подкрепяха спогодбите. Видни демократи, като Куо Мо-джо, бяха жестоко бити. Редакциите на комунистите и на Демократичния съюз бяха нападнати. Тази типично фашистка тактика имаше за цел да сплаши опозицията и да създаде илюзия за масово негодувание срещу междупартийните спогодби. Те бяха част от истинските убийства на представители на Демократичния съюз, които станаха по-късно. Но това не бяха единствените доказателства, които генерал Маршал приведе. Той казва, че господствуващите елементи в Куоминтанга, които контролираха и правителството, заявили без колебание, че възнамеряват да си послужат със сила, за да провалят спогодбите, под които Маршал бе поставил името си и че между тези хора личели видни военни личности, които биха могли да приложат плановете на дело.