Употребената в случая фразеология показва повече ожесточеност, раздразнение и гняв, отколкото отправените срещу Куоминтанга обвинения. Не се държи сметка за естествено ожесточената реакция на хора, които бяха прострелвани не с думи, а с куршуми, произвеждани в Съединените щати. Нито дума не се споменава за еднакво силното възмущение по адрес на поетия от Америка път сред хора, които не се числеха нито към Куоминтанга, нито към комунистите. Безсъмнено вярно е, че китайските комунисти се помъчиха да възбудят протести срещу американската политика, която поставяше в опасност самото им съществувание.
Нападайки вземаните от комунистите мерки, генерал Маршал казва:
„Комунистите не се поколебават и пред най-драстичните мерки за осъществяване на целите си, като например, разрушаването на съобщителните връзки, с цел да разстроят стопанството на Китай и да създадат едно положение, което би улеснило свалянето или разгрома на правителството, без да вземат предвид непосредствените страдания на засегнатия народ.“
Като имаме предвид личната декларация на Маршал, че намиращите се под комунистическо водачество области са жертва на агресията, подобни обвинения от страна на един военен изглеждат странни. Човек би могъл да направи съвсем същите възражения срещу американските стратегически бомбардировки над Япония, които бяха резултат от Пърл Харбър, или срещу разрушаването на градове от самите китайски армии по пътя на напредващите японци. Комунистите прекъсваха ж.п. линии, защото Куоминтангът бе по-добре снабден с оръжие, благодарение на американската помощ. За съществуванието на комунистите се явяваше наложително тези оръжия да не достигнат, по железниците или по други начини, до бойните области. Самият Куоминтанг бе разрушил много километри ж.п. линии, десятки локомотиви и стотици железопътни вагони, намиращи се в ръцете на комунистите — чрез бомбардировки с американски самолети. Но Куоминтангът не бе упрекнат за това.
Да се обвиняват комунистите в доброволно навличане страдания на народа, също е несправедливо. Независимо от всичко друго, неоспорим факт е, че 130 милионното население на Осводените области имаше по-добър поминък и перспективи без прецедент в страната. Това, наистина, бе основата на подкрепата, която комунистите бяха успели да спечелят. Пренебрегването на един толкова важен факт, показва решително предубеждение срещу комунистите само защото са комунисти.
Третото обвинение на генерал Маршал се отнася до една схватка между предни постове на Осмата пехотна армия и американски морски пехотинци при Анпинг, в Северен Китай, където и двете страни дадоха жертви. Генералът поддържа твърдо, че американските моряци били нападнати от засада и обвинява комунистите. Но той не споменава, че аферата Анпинг представляваше само едно от над тридесет преки сблъсквания между американци и войници под комунистическо водачество. Че американците бяха нападатели в случаите преди Анпинг се докладваше откровено и от американски очевидци. Един от тях описваше как скучаещи американски морски пехотинци излизали с джипове „на лов за комунисти“ из вътрешността. „Ловът“ се състоял в стреляне на посока по селяни из нивите. На въпроса как познава, че тези хора са комунисти, един американски морски пехотинец казал, че неговите познати китайци (куоминтангски чиновници) му заявили, че комунистите били нещо обикновено из околността. Всички сблъсквания, за които става дума, са незначителни в числено отношение, както спрямо обсега на гражданската война, тъй и спрямо американските военнослужащи в Китай. Истинският въпрос си остава, обаче: защо по фронтовете на една гражданска война изобщо трябваше да присъствуват въоръжени американци?
Най-накрая остава въпросът дали китайските комунисти действително се стремят, чрез някакви и чрез всички средства, да постигнат сваляне на правителството. Макар че генерал Маршал споменава това с гняв на две места, от собствения му доклад става ясно, че работата не стои така. Споменавайки за последната акция на комунистите, за която има данни, генералът казва:
„Ето че комунистите прекъснаха преговорите с последното си предложение, което настояваше за разпускане на Националното събрание и връщане към военните позиции от 13 януари 19–16 год., предложение което правителството не може да се очаква да приеме.“
С други думи, комунистите не желаеха да преговарят по-нататък, освен ако примирието от 1946 година, което Куоминтангът бе нарушил, бъде възобновено в старите му рамки. Тяхното искане за разпускане на Националното събрание, свикано едностранно от Куоминтанга и изпълнено с негови кандидати в нарушение на съществуващите политически условия, които предвиждаха, че едно Събрание трябва да се свика от един коалиционен режим, също така се отнасяше до спогодбите от месец януари. Генерал Маршал бе нарекъл това споразумение „либерално и прогресивно.“ Искане за изпълнение на споразумението бе направено и от Демократичния съюз, който бойкотира фалшивото Събрание. Лично Маршал бе обвинил Куоминтанга, че не е постъпил честно в случая със Събранието. Защо Маршал обвинява комунистите за окончателното скъсване, когато всички техни искания се свеждаха до връщането им в Събранието? Защо той престана да очаква от правителството да изпълни задълженията си? Ако това бе желанието на комунистите, как би могъл да каже той, че те имат за цел по-скоро свалянето на правителството, отколкото неговото реформиране въз основа на положените тогава линии? И тук предубеждението изглежда неоспоримо. Но предубеждението е един личен възглед, а Маршал положително не говореше само от свое име. Тук се съзира един много по-сериозен факт. Не само Куоминтангът, но и Съеденените щати се изплъзваха от януарските спогодби.