От друга страна, фатално е да си мислим, че ние „превъзхождаме“ азиатците, благодарение на горната преценка. Само преди триста или четиристотин години европейци пътешествуваха из Азия не, за да продават по-хубавите си стоки и да пръскат „цивилизация“, а да донесат в Европа тъкани, изделия и други фабрични произведения, които бяха много по-прекрасни от всичко, произвеждано на Запад.
Европа надмина Азия едвам вчера. След това тя я ограби, конспирира със самите азиатски феодални властелини, за да я държи покорена и най-после превърна значителна част от нейните пространства в колонии. Ако ние, европейците, сме излезли от феодализма преди Азия, то тя е излязла от варварството много, много преди нас. Неотдавна аз чух един американски либерал, бивш привърженик на Рузвелт, да брани американската намеса в Китай, казвайки, че „китайците се намират още в каменния век“ и че те се нуждаят от една твърда, и все пак приятелска ръка. Той се основаваше на това, че забелязал из китайските земеделски стопанства как зърното се мели в каменни воденици. Аз му заявих, че китайци и индуси са леяли желязо преди Европа да има въобще представа от това нещо и че ако рече да потърси, той ще намери и днес каменни воденици из американските щати в областта Ню Ингланд. Западът може да води света, но Изтокът е стоял начело на света в духовно и материално отношение цяло хилядолетие. Моят приятел, бивш либерал, говореше не само исторически, но и империалистически безсмислици от рода на Киплинговите.
Азия е изостанала. Но дали поради това тя не може да разреши сама своите проблеми? Може би тя не е готова да решава нашите, но тя е по-добре подготвена да решава собствените си проблеми, отколкото нашите прадеди — когато те са се изправяли лице срещу лице с подобни проблеми — защото Азия може да се ръководи от опита на другите. Първата задача, следователно, не е техническа, тя е политическа. Най-напред Азия трябва да унищожи феодализма.
Германският народ загуби своите селски войни и затуй никога не постигна демокрация. Едрите и феодални германски земевладелци — юнкерите — хитро се сдружиха с новите индустриалци по средата на деветнадесетия век, запазвайки властта си над държавата и войската; така се обясняват и дивашките стремежи на кайзеризма и хитлеризма да тласнат света към един съвременен образец на стария феодализъм.
Испания бе някога велика феодално-търговска сила, но тя не напредваше с останала Европа. Въпреки отчаяните усилия по времето на Наполеона и отново по време на революцията и гражданската война от 1930–1939 година, феодализмът я задържа бедна и изостанала. През 1917 година Русия се отърси почти едновременно от стария феодализъм и от новия си капитализъм и в резултат — ето днешният могъщ Съветски съюз. Феодалните вериги бяха свалени от Източна Европа едвам завчера. В Азия не е толкова важно, че часът на народна зрялост е дошъл късно, колкото това — че е настъпил.
Китай е най-голямата от всички азиатски държави и тя най-упорито се е борила да отхвърли феодализма. Китайските селски войни започнаха преди тези на Европа и често се повтаряха. Китай се отърси от установения военен феодализъм преди последният да започне на Запад, благодарение на централизация от горе. Китайската земевладелска аристокрация започна да се разлага преди европейската. И все пак — тя остана на власт.
А какво я задържа на власт? Още преди Западът да се появи на сцената, тази аристокрация биваше поддържана от нечестивия съюз между немощните китайски владетели и чуждите нашественици, които разполагаха с по-добри армии, отколкото самите те притежаваха за смазването на своя народ. Така Китай попадна под владичеството на чуждите манджурски императори, които го управляваха в продължение на почти триста години — до обявяването на Републиката през 1911 година.
Едно много живописно съвременно описание на английски език се съдържа в книгата, наречена Беллум Тартарикум — или Завладяването на великата и най-прославена китайска империя от нашествието на татарите, които през следните седем години подчиниха напълно тази обширна империя. Написана е от католическия свещеник Мартин Мартиниус и издадена през 1655 година в Лондон. Мартиниус е живял в Китай, когато страната е била завладяна от манджурците (или татарите — както са ги наричали съвременните европейци, без да правят разлика между монголците и средно-азиатците). Мартиниус изнася един подробен доклад на лични наблюдения за завоюването, с какъвто доклад би се гордеял всеки съвременен военен кореспондент. Нещо повече, като се изпуснат няколко имена, докладът би могъл да бъде написан от всеки днешен военен кореспондент, защото борбата в Китай се води на фона на същата социална и икономическа структура.