Мартиниус ни разказва, че падането на династията Минг — непосредствен предшественик на манджурците — е било съпроводено от масов селски „бандитизъм“, нещо, което в Китай, както и във всички феодални страни, винаги е придобивало такива краски, които правят разбойниците на богатите да стават герои на сиромасите.
Той пише:
„В Шенси и Шантунг гладът се увеличи поради скакалците. После там избухна бунт, който нарастна по причина на забележителното скъперничество на императора Чунг Чен, който изтощаваше народа чрез тегоби и данъци. Ли Цу-ченг, „Водачът на крадците“, увещаваше войниците и народа, че небесата са повелили той да избави народа. Към народа той се отнасяше с почит, не позволяваше на нито един войник да му пакости, преследвайки само офицерите и глобявайки богатите. В селищата, които покори, той отмени всички данъци.
Императорът изпрати една армия под водителството на Главния маршал на Китай, но тази армия не стори нищо; нещо повече — по-голямата част от войниците избягаха при бунтовниците. Междувременно, „Водачът на крадците“, чиято бързина и гъвкавост при действие не отстъпваха на острия му изобретателен ум, накара мнозина от войниците си да се промъкнат преоблечени в Пекинг и да дигнат там бунт.
Ву Сан-куей (върховният китайски пълководец, който охраняваше границата по протежение на Великата стена) изпрати един посланик при краля на татарите, молейки неговата помощ, за да покорят узурпатора. Татарският крал не пренебрегна тоя хубав случай, а веднага тръгна на поход. Ву Сан-куей, който не мислеше за друго, а само за отмъщение, прие всички условия, малко мислейки (както казват китайците) — че е пуснал тигри, за да прогони кучета.
Научавайки за общия поход на татарите и на Ву Сан-куей, Ли Цу-ченг напусна Пекинг и се прибра в Шенси. Осем дни го преследваха татарите, но не можаха, или пък не искаха да преминат Жълтата река и така да се завърнат бързо и успокоят развълнувания народ в престолния град.
И ето, сега Ву Сан-куей предложи наградата на татарите. Възхвали щедро тяхното мъжество и преданост при разпрата в кралството и накрая пожела те да си отидат. На всичко това татарите отвърнаха с един дълъг и предварително приготвен отговор — съвсем противоположен на очакваното от Ву Сан-куей. „Ние не смятаме — казваха татарите — че е време вече да си отидем, освен, ако изслушвайки нашите причини, вие все още настоявате. Ние смятаме, че мнозина от бунтовниците все още съществуват, че те са по-скоро разпръснати, отколкото унищожени, и ние се научаваме, че техният велик пълководец, Ли Цу-ченг, все още владее най-богатите и най-гъсто населените провинции. От нас, татарите, той се бои. Щом се научи, че вече ни няма, той несъмнено ще предприеме нови нашествия, когато може би ние не ще можем да изпратим нова помощ. Ние решаваме, следователно, да продължим борбата, за да можете да осигурите империята на вашия крал. Не се грижете за даване на обещаните награди — във вашите ръце те са така сигурни, както и в нашите. Необходимо е без никакво отлагане щото ти, с част от нашата войска и част от твоята, да тръгнеш бързо и изтребиш крадците. Ву Сан-куей или не разбра тази военна хитрост, или не посмя да раздразни една войска, която се намираше в страната. Наскоро след това татарите обявиха китайската империя за своя, бидейки подпомагани от емигрирали китайски сановници, които даваха отлични съвети против собствената си родина и по този начин се издигаха.
После татарите провъзгласиха Ву Сан-куей за васален вицекрал в Сиан, тъй щото той — който воюва досега срещу бунтовниците от името на Китай, сега бе принуден да воюва срещу Китай и да покорява неговите провинции в полза на Татарската империя.“
Почти същото примитивно състояние на обществена организация, съобщения и търговия, каквото е съществувало по него време, и днес причинява глад при областните неурожаи. Бенгалският глад, в Индия и Хонанският глад, в Китай — всеки един от които отнеха през 1942 и 1944 година — живота на три милиона човешки същества, поясняват горното. Алчността на едрите земевладелци и бирниците си остана непроменена.
Както някога, тъй и днес подобна нищета става причина за селски безредици — от бунтове, до големи въстания. Китайските селяни от ново време — подбуждани от същите мотиви — се вляха в редиците на Тайпингското въстание от 1852 година и в организираните от китайските Червени армии въстания през 1930–1937 година. Когато тези масови въстания овладеят някоя територия те най-напред облекчават съдбата на земеделеца и обуздават неговите подтисници.