Макар и покорени, китайците се считали за превъзхождащи по култура останалите народи на империята. Те имали най-разпространеното писмо, утвърдена система на обществена администрация и богати традиции. Китайските учени били единствените управители способни да ръководят Великата Чиста държава и само те разбирали от данъци, напояване, от изпити за държавни служби и т.н. Администрацията си служела само с китайски език и манджурците — макар, че били победители — научили китайски и забравили своя език, вместо китайците да забравят китайски и да усвоят езика на победителите. Назначаването на обществени длъжности продължавало да зависи, както и преди, от оценката за усвояване на китайските класици. Китайските мандарини, които господарували над собствения си народ от името на чуждия император често успявали да подвеждат и самия император.
За разлика от мандарините, простият китайски народ никога не забравил, че родината му се управлявала от чужденци. Себе си те никога не наричали „Велики Чисти Хора“, а още от незапомнено време — само „Хора от Средното Царство“, или просто „Чернокоси хора“.
Понякога китайците си прикачвали и добавъчни имена, като: Хан или Танг — по имената на две свои династии в началото на християнското леточисление. Тайните общества, които китайците основавали за местна защита срещу бандити и за една своего рода масонска взаимопомощ почти неизменно предвиждали в своите устави и параграфи против манджурците.
Поради някаква причина, за която аз никога не съм намирал задоволително обяснение, само китайците — от всички феодални народи на Азия — винаги са се спасявали от духовно робство спрямо боговете или земните властелини. В стара Индия, суеверието е държало масите под страшен гнет, служейки за спойка на кастовата система. Пред храмовете се благоговее; те са неприкосновени и кравите дори са свещени за милиони хора. В сравнение с това градски Китай е почти изцяло нерелигиозен. В Китайското село по няколко вероизповедания съжителствуват мирно в главата на един и същи човек, който по начало вярва наполовина във всичките. Селските идоли седят сами и на дъжда под пробитите покриви на порутените храмове и малки момчета, необезпокоявани, вадят черните мраморни топчици, служещи на идолите за очи. Настане ли суша или друго положение, когато би помогнала божествена намеса, идолите се излъскват отново и боготворят, но ако те не се озовават на молбите, познати са случаи, когато селяните ги бият с тояги. Смята се, че божествената иерархия се равнява на светската и едно селско божество е твърде малко нещо. След прибягване до подкуп — което се прилага по отношение корумпираните чиновници на земята — често пъти народът се отнася към божествата така, както рядко би се осмелил да постъпи срещу живите си братя.
Същият прагматизъм се е просмукал и в отношението на китайците към техните императори. Китайските императори, подобно на японските, са били считани от божествен произход, но докато японският император е бил считан за бог от пряко родословие, китайският „Син на небето“ се е считал само за осиновен. Японският императорски род е бил ненакърним и вечен — на теория. Китайците вярвали, че щом ги сполетят велики нещастия, или страната е тръгнала по лош път, това е признак, че небето е оттеглило благоволението си от династията. Тогава народът преставал да слуша и пристъпвал към действие; изгонвал императора и търсел по-приемлив изпълнител на божествената воля.
Също за разлика от Индия и Япония, наследствените благородни титли изгубили значението си в Китай още преди християнската ера. На императорския трон и в пантеона на боготворените се нареждали всевъзможни скромни люде. Лиу Панг, основателят на великата династия Хан, е бил селски войник. Куан Кунг, прославеният генерал от епохата на Трите Царства, който по-късно е бил боготворен като бог на войната, е бил съдържател на хан. Създателят на династията Минг е бил разстриган калугер. Една от най-великите китайски литературни творби, която властниците никога не са успели да задушат, е романът „Шуи Шу“ — преведен от писателката Пърл Бък под заглавието „Хората са братя“. Четен много, и приповтарян векове от разказвачи на приказки, той описва група весели разбойници — прости хора, които наказвали народните изедници.
По време, когато външната заплаха срещу Китай станала действително сериозна, династията Манчу започнала да страда от периодичното разлагане, което сложило край и на нейните предшественици. Селото се намирало в жалко състояние, а селяните започнали да възприемат лозунгите срещу династията Манчу, издигани от техните тайни общества — като нещо, за което трябва да се действува, а не само да се възлагат надежди. Учената бюрокрация също започнала да се отдръпва от династията Манчу, защото тя не представлявала вече нещо здраво, а китайският феодализъм винаги се нуждаел от „силен човек“. Общото положение на династията не било много различно от онова, което довело до падането на династията Минг. Тя така бързо се изтощавала, че не могла да се справя нито с вътрешните нито с външните врагове.