По примера на Ву Сан-куей, правителството на Манчу и неговите китайски чиновници започнали да маневрират между двете опасности. Но сега вече пред вратите на Китай стояло нещо повече от хитри номади с превъзходна кавалерия. По тях вече блъскал модерният свят, който пораснал сякаш през нощ, докато Китай спял.
Всички предишни нашественици в Китай, нахлували през северните и северо-западни области, които векове са били негова входна врата и главен отбранителен проблем. Крайбрежието — охранявано от гигантския обръч на Тихия океан — е имало да се справя с малки неприятности от случайни пиратски набези на средновековните японци и донейде — по-късно — от набези на отделни кораби, които носели португалски и холандски авантюристи. Едва в началото на деветнадесетия век, Англия — най-напредналата и могъща по онова време държава — разтърсила тази задна врата с оръдеен огън. Старият и безопасен тил на Китай ненадейно се превърнал в най-уязвима граница. Задната врата станала входна врата.
Англия принуди Китай да открие своята територия за чуждите представители и търговия. Тя употреби сила, за да завземе Хонг Конг и наложи първият от „неравноправните договори“, който създаде един своего рода статут на дипломатическа екстериториалност за чуждите търговски селища, направи всички западно-европейци (а по-късно и японците) независими от китайските закони, а на мисионерите — които до тогава пребиваваха там по силата на мълчаливото съгласие — осигури неотменимото право да проповядват и строят църкви, където си пожелаят.
Резултатът от този пробив се оказа катастрофален. Веднага стана ясно, че Китай не само е престанал да бъде „център на света“ и най-великата крепост в Азия, а напротив — се оказа безпомощен срещу съдбата, която бе вече сполетяла Индия. Натрапените западно-европейски вносни стоки — най-напред опиума, а после и евтините манифактурни изделия — разстроиха финансовата структура на страната и унищожиха нейните занаяти.
Колкото и да мразели „варварското“ нашествие, съобразителните китайски управници прозряли също, че ако те не възприемат науката на Запада и с нейна помощ направят от страната си една силна държава, тя не би могла да избегне пълното господство на Запада. Грохналата династия Манчу все още разполагала със сила да се противопостави на едно нововъведение. Въпреки че династията възприела китайската култура, тя продължавала да гледа на китайската държава като на семейно владение, вместо като на своя родина. Ето защо, разрива между китайските чиновници и династията се задълбочил. Някои от тях започнали да обсъждат политическата философия и производствените форми на Запада, с цел да ги приложат в своята родина.
Китай успя да се спаси от пълна колонизация по това време, само благодарение на обстоятелството, че не една — а няколко западноевропейски държави започнаха да проявяват интерес за експлоатацията на неговите източници и слабости. Действията на Англия, Франция и Царска Русия из разните области в Китай, бяха овладяни — и до известна степен ограничени — благодарение на взаимните им отношения, с оглед европейското равновесие на силите. В известни случаи, те сами се възпрепятствуваха.
Но ето, че на китайска земя се явиха и представителите на държави, които по него време представляваха по-малки велики сили. Съединените щати имаха да разширяват собствените си граници и не хранеха желания за презморски завоевания. Те бяха още твърде слаби, за да участвуват в състезанието за империя, съобразно старите условия. Но тяхните интереси бяха засегнати.
Щом като Англия и Франция си послужиха с артилерия срещу Китай за намаляване митата на внасяните от тях храни, или пък — за отваряне нови пристанища за техните нужди, китайското правителство трябваше да приложи и по отношение на Америка подобни привилегии, по силата на „най-облагодетелствуваната държава.“ Оуен Латимор нарече това положение „гратис империализъм“.
То се знае, по него време Съединените щати не бяха така силни да подкрепят подобна теза. Супер-силите на деня — Англия, Франция и Русия — схващаха, че задружното използуване на извоюваните по отделно от тях привилегии, представлява полезна алтернатива на един конфликт. Интересите на чужденците в Китай станаха нещо като картел и общите права на чужденците на китайска земя често бяха отстоявани с общи ноти от „дипломатическото тяло“, вместо от отделните държави. Но независимо от разприте на бялата раса, тя представляваше — в продължение на няколко десетилетия — един общ фронт срещу Китай.