Джокьоден също се поклони.
— За мен беше чест да ви услужа.
— Питам се… — Рейко замълча за момент, — … защо решихте да ми помогнете, след като вашите интереси противоречаха на моите?
— Видях във вас себе си — отвърна Джокьоден с унила усмивка. — Освен това една друга жена ми е помагала многократно в живота. На нея лично не мога да се отплатя, затова го сторих чрез вас…
Рейко бе направила това посещение и с друга цел, освен да се сбогува със своята добра позната — Сано я бе помолил да разкрие една не тъй значима загадка, свързана със случая. Убедена, че Джокьоден не би се подвела от какъвто и да било претекст, Рейко каза направо:
— Бих искала да зная каква е връзката ви с банка „Дайкоку“.
Джокьоден се изненада, после се овладя и кимна.
— Веднъж се доверих на вашата дискретност и вие не ме подведохте, затова ще ви кажа. Както може би знаете, императорското семейство има финансови проблеми. Аз продадох скъпите си кимона и използвах средствата, за да основа банка „Дайкоку“. С посредничеството на мои агенти давам заеми и извършвам различни банкови операции. Печалбите допълват доходите на двора.
— Удивително! — възкликна тихо Рейко.
— Направих грешката да кажа на левия министър Коное за това — продължи Джокьоден, — а той ми поиска дял от печалбата — двете станаха и с последен поклон се сбогуваха. — Може би някой ден ще се срещнем отново — каза Джокьоден.
Рейко я гледаше с безкрайно възхищение. Императрицата майка беше истинска китаноката — не само съпруга на благородник, но и безкрайно смела и благородна жена.
— Може би — отвърна тихо тя.
Докато паланкинът я отнасяше от императорския дворец, мислите й се насочиха към друго неотложно събитие, за което скоро трябваше да каже на Сано.
В замъка Ниджо войници и слуги извършваха последни приготовления за пътуването до Едо прибираха дрехи и припаси, подготвяха конете. Дворцовият управител крачеше напред-назад по верандата на временното си жилище. Чу стъпки зад себе си, спря се и видя йорики Хошина, застанал на противоположния й край.
— Пратили сте да ме повикат — от несигурността в гласа му репликата му прозвуча като въпрос.
— Да…
Бавно поеха един към друг и се спряха при парапета. Отправиха погледи към градината, в която нямаше нито едно дърво.
— Значи заминавате — каза Хошина.
Янагисава кимна.
Присъствието на Хошина вля жизненост в духа и тялото му. След като бе отвел армията победителка обратно в Мияко и бе върнал император Томохито в двореца, те бяха отпразнували своето сдобряване, отдавайки се на необуздана страст.
— Искам да говоря нещо с теб — каза Янагисава. Настъпи неловко мълчание. После, с чувството, че се хвърля от висока скала право в бездната, продължи с глас, който прозвуча почти като шепот: — Искам да дойдеш с мен в Едо — това бе желанието и на Хошина, но той не каза нищо — Ще те направя мой главен васал — добави Янагисава.
— Ще сторите това? След като ви предадох? — недоверчивост напрегна гласа на Хошина.
— След като доказа верността си — поправи го Янагисава. Те си размениха дълъг изпитателен поглед. После, с меланхолична усмивка, дворцовият управител нареди: — Отивай да си приготвиш багажа.
Сано яздеше през Мияко към храма Кодай. Чувстваше се неловко. Рейко с охота бе дала съгласието си мъжът й да направи последно посещение на вежливост на Козери. Вятър поклащаше боровете, които се извисяваха над храмовите стени; облаци бяха закрили слънцето. Докато вървеше по о каменните пътеки и прекосяваше потъналите в покой градини, Сано се надяваше да приключи работата си с Козери делово, както очакваше от него и Рейко.
В двора чакаше паланкин с четирима носачи. По стълбите на метоха слизаше жена, облечена в синьо памучно кимоно. Носеше платнен вързоп. Бяла забрадка скриваше бръснатата й глава; Сано едва позна Козери. Тя го забеляза и забави крачка. Със сведени очи се отправи към паланкина, а Сано я последва.
— Къде отивате? — попита той.
Козери му хвърли свенлив поглед изпод полуспуснатите си клепачи.
— Напускам метоха.
— Защо? — още докато питаше, Сано вече знаеше отговора: той бе отклонил Козери от духовното й призвание. Погълнат изцяло от собствените у си грижи, не бе помислил как й се отразяваха техните срещи. Прониза го вина. — Ужасно съжалявам — каза след известна пауза.
Мимолетна усмивка пробяга по извърнатото лице на Козери.
— Вината не е ваша — каза тя. — Срещата с вас само ме принуди да призная онова, което винаги съм знаела — не съм подходяща за монахиня. Сега, когато левият министър вече не е между живите, няма причина да оставам тук.