Сейзед кимна и Вин се обърна към тримата коленичили.
— Сейзед е мой заместник. Ще му се подчинявате както на самия Елънд.
Те кимнаха.
— А вие къде отивате? — попита Пенрод и вдигна глава.
Вин въздъхна и изведнъж й пролича, че е ужасно изтощена.
— Да спя — отвърна тя и изпусна меча. Сетне се Тласна и излетя в небето към Лутадел.
„Той ще остави след себе си разруха, но това ще бъде забравено — помисли си Сейзед, докато я наблюдаваше как лети. — Ще основе кралства и ще ги разруши, за да обнови света.
Само дето през цялото време смятахме, че ще е от мъжки пол“.
ЧАСТ ШЕСТА
Думи в стомана
56.
Ако Рашек не успее да поведе Аленди в погрешна посока, му наредих да го убие.
„Как може Вин да се справя с това?“ — зачуди се Елънд. Не виждаше на повече от двайсет стъпки в мъглата. Дърветата пред него изникваха като привидения, с извити и сплетени над пътя клони. Мъглата сякаш беше жива — Движеше се, завихряше се, тласкана от студения нощен въздух. Притегляше към себе си облаците пара, които Елънд издишваше, сякаш се опитваше да рисува с тях.
Той потрепери и ускори крачка. През последните няколко дни снегът се бе стопил, оставяйки големи кални петна. Пътят край канала за щастие не бе затрупан.
Елънд вървеше, метнал на рамо вързоп, в който носеше само най-необходимото. По съвет на Дух преди няколко дни бяха продали конете в едно селце. Бяха ги пришпорвали до пълна изнемога и Дух каза, че ще им е трудно да ги хранят и опазят живи през последната част от пътя.
Освен това каквото имаше да се случва в града вероятно вече бе станало. Ето защо Елънд крачеше сам в мрака. Трябваше да спази обещанието, дадено на Вин. Не само тя, но Дух също твърдеше, че нощем е по-безопасно. Малцина пътници дръзваха да излизат в мъглите. Тъкмо затова нощем по пътя нямаше и бандити.
Дух беше избързал напред: използваше изострените си сетива, за да открие опасност, преди Елънд да й се натъкне слепешката. „Как ли става това?“ — зачуди се Елънд. Калаят би трябвало да подобрява зрението. Но какво значение колко надалече виждаш, когато мъглата скрива всичко?
Някои автори твърдяха, че аломантията помага да виждаш и през мъглите. Елънд винаги се бе чудил дали това е възможно. Разбира се, той не разбираше как пютриумът придава сила, нито какво е да се биеш с помощта на атиум. Аломантите бяха рядко явление дори сред Големите къщи. Но заради начина, по който Страф се отнасяше с него, Елънд бе изпитвал известна вина, че той самият не е такъв.
„Все пак станах крал, макар и без помощта на аломантия“ — помисли си той. Вярно, че беше изгубил трона. Но макар че му отнеха короната, нямаше как да отнемат и постиженията му. Беше доказал, че Съборът може да работи. Беше защитил скаа, бе им осигурил права, бе им вдъхнал жажда за свобода, която никога нямаше да бъде утолена. Беше направил повече, отколкото очакваха от него.
Нещо изшумоли в мъглите.
Елънд замръзна, втренчил поглед в мрака. „Приличаше на листа — помисли си неспокойно. — Дали някой не ходи по тях? Или… ги носи вятърът?“
В този миг реши, че няма нищо по-тревожно от това да стои сам в мрака и да гледа неясните очертания наоколо. Помисли си, че би предпочел да се изправи пред цяла армия колоси.
— Елънд… — прошепна един глас.
Елънд се стресна. Беше Дух. Поколеба се дали да не го скастри, че се е промъкнал така безшумно, но от друга страна, нали Дух бе съгледвач.
— Видя ли нещо? — попита Дух тихо.
Елънд поклати глава.
— Не. Но ми се стори, че чух някакъв шум.
Дух кимна и отново изчезна в мъглата. Елънд не знаеше дали да продължи, или да остане на място. Не се наложи да се двоуми дълго — Дух се върна след минутка.
— Нищо обезпокоително. Обикновен мъглив дух.
— Какво? — попита Елънд.
— Мъглив дух — отвърна младежът. — Сещаш се, нали? От ония големи лакоми създания. Родеят се с кандрите. Не ми казвай, че не си чел за тях.
— Чел съм — отвърна Елънд, докато стрелкаше с тревожен поглед тъмнината. — Но не смятах, че ще срещна нещо подобно в мъглите.
Дух сви рамене.
— Сигурно са ни проследили по миризмата, с надеждата да намерят хранителни отпадъци. Тези създания са безвредни, в повечето случаи.
— В повечето случаи? — повтори Елънд.
— Вероятно знаеш за тях повече от мен. Виж, не се върнах, за да говорим за мършояди. Видях отпред светлина.
— Някое село? — попита Елънд.
Дух поклати глава.
— Прилича ми на лагерен огън.
— Армия?
— Може би. Реших, че ще е най-добре да изчакаш тук. Инак току-виж си се натъкнал на постовете им.
— Съгласен — рече Елънд.
Дух кимна и изчезна в мрака.
А Елънд отново остана сам. Потрепери, загърна се по-плътно в наметалото и погледна в посоката, откъдето бе чул шума на мъгливия дух. Да, беше чел за тях. Знаеше, че по принцип са безвредни. Но мисълта, че нещо се прокрадва там — със скелет, сглобен от различни кости, — че го следи…