— Милорд, след като империята рухна, Синодът излезе на открито — заговори той и взе чашата си: беше пълна само до половината, сигурно заради треперенето. — И станаха наши управници. Може би не беше мъдро да се разкриват толкова бързо.
Не всички терисци бяха ферохимици, всъщност само малцина. Пазителите — хора като Сейзед и Тиндуил — бяха преследвани стотици години от лорд Владетеля. Тиранът бе изпитвал параноичен страх от смесването на ферохимични и аломантични наследствени линии, при което съществуваше възможност да се роди дете с неговите способности. Тъкмо затова се бе опитал да унищожи всички ферохимици.
— Познавам някои Пазители, приятелю — рече Елънд. — Трудно ми е да повярвам, че могат да бъдат избити така лесно. Кой го направи?
— Стоманените инквизитори, милорд.
Елънд потрепери. „Ето значи къде са били“.
— Бяха десетина, милорд — продължи старецът. — Нападнаха Татингдуен с армия колоси. Но мисля, че това бе само за да ни отвлекат вниманието. Истинската им цел бяха Синодът и самите Пазители. Докато нашата малка армия се сражаваше с чудовищата, инквизиторите удариха Пазителите.
„В името на лорд Владетеля… — Сърцето на Елънд се сви. — Какво ще правим с книгата, която Сейзед заръча да отнесем на Синода? Дали да не я оставим на тези хора?“
— Милорд, те откараха труповете с тях — продължи старецът. — Терис е в руини, така че тръгнахме на юг. Казвате, че познавате крал Венчър?
— Аз… срещал съм се с него — отвърна Елънд. — Той управляваше Лутадел, откъдето съм и аз.
— Мислите ли, че ще ни приеме? — попита старецът. — Вече почти изгубихме надежда. Татингдуен беше нашата столица, но и тя не е кой знае колко голяма. Толкова сме малко сега, след като лорд Владетеля се погрижи за това.
— Ами… не зная дали в Лутадел ще намерите спасение, приятелю.
— Ние можем да служим добре — обеща старецът. — Вече сме свободни хора и се гордеем с това. Вярно, че животът ни беше труден дори преди да ни нападнат инквизиторите. Може би те всъщност ни направиха услуга, като ни прокудиха.
Елънд поклати глава.
— Само преди седмица колосите нападнаха Лутадел. Аз самият съм бежанец, приятелю. Предполагам, че градът е паднал.
Старецът потъна в замислено мълчание.
— Така значи — рече накрая.
— Съжалявам — отвърна Елънд. — Връщам се, за да видя какво е станало. Пътувах на север, но после обърнах обратно. Как така не сме се засекли?
— Ние не вървяхме по този път, милорд — обясни старецът. — Спуснахме се напряко, за да попълним припасите си в Сурингщат. Вие… нищо повече ли не знаете за събитията в Лутадел? Там беше една от нашите старши Пазителки. Надявахме се да поискаме съвет от нея.
— Лейди Тиндуил? — попита Елънд.
Мъжът едва не подскочи.
— Да. Познавате ли я?
— Тя беше съветничка при двора на краля — отвърна Елънд.
— Струва ми се, сега смело можем да заявим, че Пазител Тиндуил е наш единствен водач — продължи старецът. — Не знаем колко странстващи Пазители са останали, но тя е единственият член на Синода, който не беше в столицата при атаката.
— Когато тръгнах на път, тя все още беше в Лутадел — отвърна Елънд.
— Значи е възможно да е оцеляла — каза старецът. — Или поне можем да се надяваме. Благодаря ви, пътнико, за тази информация. Моля, настанете се удобно в нашия лагер.
Елънд кимна и се надигна. Дух стоеше наблизо под няколко дървета. Елънд отиде при него.
Хората в лагера бяха запалили десетки огньове, сякаш за да прогонят мъглата. Светлината вършеше известна работа, но същевременно създаваше странни, триизмерни сенки, които привличаха погледа. Дух се бе облегнал на едно полуизсъхнало дърво, напрегнал взор за неща, които Елънд не можеше да види. Можеше да долови само някои от звуците на лагера, които Дух вероятно също следеше. Детски плач. Кашлица. Пръхтене и сумтене на добитък.
— Лоша работа, а? — каза Елънд тихо.
Дух поклати глава.
— По-добре да изгасят тези огньове. Светлината само пречи.
— Но пък им осигурява известно спокойствие. Ще им е нужно, като се има предвид какво ги чака. — Елънд млъкна, загледан в приближаващ се отряд териски „войници“ — група мъже, навремето очевидно били стюарди. Стойката им беше перфектна, крачеха с отмерени движения, но Елънд се съмняваше, че умеят да боравят с други оръжия освен с кухненски нож.
„Очевидно Терис няма армия, която да помогне на моя народ“.
— А ти върна Вин, за да събере съюзниците ни — укори го Дух. — Да ги поведе към нас, може би дори да потърсим убежище в Терис.
— Да.
Дух помълча малко, после въздъхна.
— Ел, целият свят се разпада. Терис, Лутадел…
— Лутадел не е разрушен! — прекъсна го рязко Елънд.