„Не е много по-различно от това, което се опитваше да направи Елънд с нашите армии“ — помисли си Сейзед. Момчето притежаваше по-добро чувство за политическа стратегия, отколкото бе предполагала Тиндуил.
„Не бива да мисля за нея“ — каза си и затвори очи. Но не беше никак лесно. Всичко, което правеше, всичко, което си помисляше, му се струваше нередно, защото нея я нямаше. Светлината не бе така ярка. Нямаше ги подбудите. Вече с труд пробуждаше в себе си желанието да слуша какво говорят тези крале и да им дава насоки.
Глупаво беше и той го знаеше. Колко дълго бе присъствала Тиндуил в живота му? Няколко мига. Той много отдавна се бе примирил с мисълта, че никога няма да бъде обичан. И със сигурност не бе искал нейната любов. Не само защото не беше пълноценен мъж, но и защото беше бунтовник и еретик — човек извън общоприетите териски норми.
Любовта й към него бе истинско чудо. На кого да благодари за това мимолетно щастие и кого да проклина, че Тиндуил му беше отнета така бързо? Познаваше стотици божества. Готов бе да намрази всичките, ако от това щеше да има някаква полза.
Усети се, че ако продължи да мисли за това, ще го побърка, и си наложи да се върне към разговора.
— Вижте — тъкмо казваше Пенрод, наведен напред и опрял ръце на масата, — мисля, че гледаме на проблема от погрешната страна. Не трябва да се оплакваме, напротив, трябва да сме доволни. Намираме се в уникално положение. След падането на лорд Владетеля стотици се опитаха да се утвърдят за крале. Общото между всички тях бе, че им липсваше стабилност. И така, изглежда, ще се наложи да работим заедно. Опитвам се да го погледна откъм добрата му страна. Готов съм да предоставя услугите си на двамата Венчър — дори да преглътна ексцентричните представи на Елънд за управление на държавата, — ако това означава, че след десет години ще продължавам да съм на власт.
Сет се почеса по брадата и кимна.
— Добре казано, Пенрод. Първата смислена приказка, която чувам от теб.
— Всички обаче трябва да признаем, че ни е нужна посока на действие обади се Джанарл. — Оцеляването през следващите десет години означава донякъде и да не се озовем под острието на нашата Мъглородна.
— Така е. — Пенрод кимна отсечено. — Нека попитаме уважаемия терисец кога можем да очакваме императрицата да поеме командването?
Отново три чифта очи се втренчиха в Сейзед.
„Какво ме интересува?“ — помисли си той и се почувства гузен. Вин беше негова приятелка. Сведе засрамено очи.
— Лейди Вин страда от последствията на продължителен пютриумен транс. Доста се натовари в последно време, най-вече по време на бързия преход към Лутадел, и има неотложна нужда от почивка. Мисля, че трябва да я оставим на мира за известно време.
Тримата кимнаха и се върнаха към дискусията си. Но мислите на Сейзед се насочиха към Вин. Изглежда, този път бе прекалила с употребата на пютриум. Навярно го бе вземала непрекъснато от месеци.
Когато съхраняваше бодрост. Пазителят заспиваше дълбоко за известно време. Сейзед можеше само да се надява, че ефектът е сходен и при пютриумния транс, защото Вин не се бе събуждала от цяла седмица.
Може би щеше да спи още. Армията колоси я чакаше зад градските стени, под контрол — въпреки че Вин бе в безсъзнание. Но колко още щяха да стоят така спокойни? Пютриумният транс можеше да погуби човек, ако бъдеше премината определена граница.
Какво щеше да стане с града, ако Вин така и не се събудеше?
От небето се сипеха сажди. „Напоследък саждопадите се учестиха“ — помисли Елънд, когато двамата с Дух излязоха от горичката и погледнаха през полето към Лутадел.
— Виждаш ли? — попита Дух. — Портата е разбита.
Елънд се намръщи.
— Но армията на колосите е извън градските стени. И армията на Страф също.
— Погребват труповете. — Дух посочи с ръка.
Елънд усети, че нещо го жегва в сърцето. Вин. Какво ли бе станало с нея?
По съвет на терисците двамата с Дух бяха изминали останалата част от пътя напряко през гората. Освен това бяха нарушили обещанието си пред Вин и пътуваха и денем, за да стигнат Лутадел преди смрачаване.
Елънд чувстваше безкрайна умора.
Не само физическа. Безпокоеше го мисълта какво може да е станало в Лутадел.
— Можеш ли да видиш какво е знамето, което се вее над стената? — попита той.
Дух замълча, докато разпалваше металите си. После отвърна изненадано:
— Твоето!
Елънд се усмихна. „Е, поне сме успели някак да спасим града: Освен ако това не е някаква хитра клопка“.
— Хайде — каза той и посочи върволицата бежанци, които се прибираха в града по пътя. — Да се смесим с тях.