Сейзед въздъхна тихо и затвори вратата на стаята си. Кралете бяха приключили с ежедневния си диспут. Всъщност напоследък се разбираха доста добре, като се имаше предвид фактът, че до съвсем скоро бяха готови да се избият.
Но Сейзед си даваше сметка, че няма да може дълго да се възползва от смекчаването на отношенията. Имаше си други проблеми.
„През живота си съм виждал много хора да умират. Келсайър. Джадендуил. Кренда. Хора, които уважавах. Никога не съм се питал какво може да е станало с техните духове“.
Постави свещта на бюрото и трепкащата светлина озари разхвърляни листа, купчинка странни метални гвоздеи, взети от труповете на колосите — и ръкописа. Сейзед седна зад бюрото и прокара ръка по листата, припомняйки си времето, когато работеха заедно с Тиндуил.
„Може би затова Вин ме назначи да ги командвам. За да престана да мисля за Тиндуил“.
Но напоследък усещаше, че все по-малко му се иска да престане да мисли за нея. Кое беше по-силно? Болезненият спомен или болката от забравата? Той беше Пазител — животът му бе посветен на това да помни. Забравата, дори в името на личното спокойствие, беше нещо, с което не бе готов да се примири.
Прелисти ръкописа и неволно се усмихна. Беше пратил едно подредено копие с Вин и Елънд на север. Но това тук бе оригиналът. Трескаво, почти разхвърляно изписани страници, дело на двама ентусиазирани книжници.
Трепкащата светлина озаряваше уверения, красив почерк на Тиндуил. Той се редуваше с абзаците, писани от Сейзед. На някои места тази смяна се случваше до десетина пъти на страница.
Не си даде сметка, че плаче, докато една сълза не тупна върху листа. Той погледна надолу, стреснат от капката, която размиваше мастилото.
— Тиндуил, какво да правя сега? — прошепна той. — Защо се захванахме с това? Ти не вярваше, че Героят на времето съществува, а аз, изглежда, никога не съм вярвал в нищо. Какъв смисъл има?
Попи сълзата с ръкав, за да запази страницата, и въпреки умората си се зачете. Четеше, за да си спомни. За да се върне в дните, когато не се двоумеше има ли смисъл от тяхното изследване. Тогава най-важното бе, че е заедно с един стар приятел, с човека, когото, оказа се, обича най-много на този свят.
„Събрахме всичко, което успяхме да открием за Героя на времето — мислеше Сейзед, докато четеше. — Но има толкова много противоречащи си сведения“.
Потърси една част, която Тиндуил бе настояла да включат. В нея се съдържаха няколко от най-явните противоречия, поне по мнението на Тиндуил. Прочете ги, като за първи път им отдели нужното внимание. Ето я Тиндуил в най-блестяща форма — внимателна и предпазлива, дори скептична. „Героят на времето ще бъде с висок ръст — пишеше на едно място. — Човек, който не може лесно да бъде пренебрегнат“.
„Силата не бива да бъде взета — се споменаваше в друг източник. — В това няма съмнение. Тя трябва да бъде задържана, но не и използвана“. Тиндуил намираше това условие за глупаво, още повече че на други места се говореше, че Героят ще използва силата, за да победи Дълбината.
„Всички хора са егоисти — продължи да чете. — Героят е човек, който може да прозре нуждите на другите, като пренебрегне собствените си желания“.
„Ако всички хора са егоисти — бе попитала Тиндуил, — тогава как е възможно Героят да е лишен от егоизъм? И как може един скромен човек да завладее света?“
Сейзед поклати глава и се засмя. Понякога доводите й бяха много убедителни, в други случаи тя просто се опитваше да намери различно обяснение, независимо колко достоверно е то. Отново прокара пръсти по листата и спря на първия абзац.
„Висок ръст“ — пишеше там. Това със сигурност не се отнасяше за Вин. Не идваше от отпечатката, а от друга книга. Тиндуил го бе включила, защото в отпечатката — най-достоверния им източник — се твърдеше, че Героят ще е нисък. Сейзед прелисти ръкописа, представляващ точен превод на писанията на Куаан, в търсене на пасажа.
„Високият ръст на Аленди ми направи впечатление още при първата ни среща — един човек, който се извисяваше над останалите, който — въпреки младежката си възраст и скромните одежди — заслужаваше уважение“.
Сейзед смръщи вежди. Навремето бе твърдял, че тук няма противоречие, защото може да става въпрос не само за физическия ръст на Героя, но и за неговата духовна осанка. Но сега се замисли и за първи път бе склонен да признае, че Тиндуил е права.
Нещо тук обаче не беше наред. Той запрелиства ръкописа, като плъзгаше поглед по страниците.
„Аз получих своето място в учението за Очакването — започнах да мисля за себе си като за Светейшия първи свидетел, проповедника, за когото в предсказанията се казва, че ще открие Героя на времето. Да отхвърля Аленди на онзи етап би означавало да отхвърля и собствената си позиция, мястото, отредено ми от други“.