Сейзед стисна устни. Прочете абзаца отново. Навън се стъмваше и през завесите се проточиха няколко мъгливи повлекла, преди да изчезнат в стаята.
„Светейши първи свидетел — прочете Сейзед отново. — Как съм го пропуснал? Името, с което ме наричат хората в града. Как не се сетих?“
— Сейзед.
Той подскочи и едва не изпусна ръкописа на пода. До него стоеше Вин, тъмна сянка в мрачната стая.
— Лейди Вин! Вие сте станали!
— Не трябваше да ми позволяваш да спя толкова дълго.
— Опитахме се да ви събудим — рече той тихо. — Но вие бяхте в кома.
Тя се замисли.
— Вероятно така е по-добре, лейди Вин — продължи той. — Войната приключи, а вие се изтощихте ужасно много през последните месеци. Хубаво беше, че си починахте, когато всичко свърши.
Тя пристъпи към него и поклати глава. Сейзед виждаше по-лицето й колко е изтощена, въпреки дните, прекарани в дълбок сън.
— Не, Сейзед — каза тя. — Не е „приключило“. Изобщо не е „приключило“.
— Какво искате да кажете? — попита Сейзед с нарастваща тревога.
— Все още го чувам в главата си — отвърна Вин и вдигна ръка към челото си. — Той е тук. В града.
— Кладенецът на Възнесението? — попита Сейзед. — Не, Лейди Вин, аз ви излъгах за него. Истината е, че нямам никаква представа дали подобно нещо съществува.
— Вярваш ли, че аз съм Героят на времето?
Сейзед отмести поглед.
— Преди няколко дни, на бойното поле, бях сигурен в това. Но напоследък… мисля, че вече не вярвам. Пророчествата и легендите са изпълнени с противоречия.
— Не става дума за пророчества — рече Вин, доближи го и надзърна в ръкописа. — Говоря за това, което трябва да се направи. Аз усещам… че той ме зове…
Погледна към прозореца и мъглите, които се кълбяха отвън. Отвори го широко и пусна вътре студения нощен въздух. Затворила очи, остави на мъглите да погалят лицето й. Беше облечена със семпла блуза и панталони.
— Сейз, веднъж вече почерпих сила от него — каза тихо. — Казах ли ти? Когато се бих с лорд Владетеля. Почерпих сила от мъглите. Така успях да го победя.
Сейзед потрепери, не само от студа. От тона й, от думите й.
— Лейди Вин… — поде той, но не знаеше как да продължи. Почерпила сила от мъглите? Какво искаше да каже?
— Кладенецът е тук — повтори тя, загледана през прозореца.
— Невъзможно, лейди Вин — възрази Сейзед. — Всички доклади са единодушни. Кладенецът на Възнесението се намира в Териските планини.
Вин поклати глава.
— Сейзед, той е променил света.
Сейзед смръщи вежди.
— Какво?
— Лорд Владетеля — прошепна тя. — Той е създал Саждивите планини. Според архивите лорд Владетеля заобиколил империята си с непроходими пустини, за да я запази. Защо трябва да смятаме, че светът е същият, какъвто е бил, когато той се изкачил до Кладенеца? Той е издигнал планини. Какво пречи после да ги е изравнил?
Сейзед усети, че го побиват тръпки.
— И аз щях да направя същото — заяви Вин. — Ако зная, че силата ще се върне и ако искам да я запазя. Ще скрия Кладенеца. Ще оставя да се ширят легендите, в които се казва, че е в планините на север. А после ще построя град около Кладенеца, за да го държа под око. — Обърна се и го погледна. — Той е тук. Силата чака.
Сейзед понечи да възрази, но не знаеше какво да каже. Вече не вярваше в нищо. Какъв смисъл да спори за подобни неща? В този момент отвън долетяха гласове.
„Гласове? — помисли той. — През нощта? В мъглите?“ Завладян от любопитство, напрегна слух, но гласовете идваха от твърде далеч. Той посегна към една торба на бюрото. Повечето му металоеми бяха празни, носеше само медноемите със съхранените в тях легенди и познания. На дъното на торбата намери малка кесия. В нея имаше десет пръстена, които бе подготвил за отбраната, но така и не бе използвал. Извади един и върна кесията в торбата.
Сложи си пръстена — беше калаен металоем — и почерпи острота на слуха. Далечните гласове изведнъж станаха съвсем ясни.
— Кралят! — викаха десетки възбудени гласове. — Кралят се върна!
Вин изскочи през прозореца.
— Ел, аз също не разбирам как го прави — говореше Хам до рамото му.
Вървяха по градските улици. Следваше ги нарастваща развълнувана тълпа. От страничните улички прииждаха още хора, примамени от виковете. Дух ги поглеждаше сконфузено, но явно се радваше на вниманието.
— Бях в безсъзнание през по-голямата част от битката — продължи Хам. — Ако не беше пютриумът, щях да умра. Колосите избиха отряда ми и събориха стените на крепостта, в която се бяхме затворили. Излязох, открих Сейзед, но оттам нататък всичко ми е в мъгла. Помня, че изгубих съзнание пред Цитаделата Хастинг. Когато се свестих, Вин вече бе освободила града. Аз…