Двамата рязко спряха. Пред тях, насред улицата, се бе изправила Вин. Мълчалива, навъсена. В мъглата приличаше на призрака, който Елънд бе видял на пътя.
— Вин? — възкликна той.
— Елънд — рече тя и се хвърли в обятията му, разсейвайки мистичната атмосфера. Потрепери и се притисна към него. — Съжалявам. Направих нещо много лошо.
— Така ли? — попита той. — И какво?
— Провъзгласих те за император.
Елънд се усмихна.
— Забелязах… и приемам.
— След всичко, което направи, за да осигуриш свобода и право на глас на хората?
Елънд поклати глава.
— Напоследък си мисля, че идеите ми бяха малко наивни. Чудесни, но… незрели. Ще поправим това. Радвам се, че градът ми все още съществува.
Вин се усмихна. Изглеждаше уморена.
— Вин? — рече той. — Какво стана с пютриумния транс?
— Отмина — рече тя. — Но има нещо друго. — Тя сви замислено устни, сякаш се мъчеше да реши нещо. После каза: — Ела.
Сейзед гледаше от прозореца, подсилил зрението си с втори калаен металоем. Човекът долу наистина беше Елънд. Сейзед се усмихна и тръгна към вратата, за да излезе и да посрещне краля.
И в същия миг видя нещо да се плъзга над пода на стаята. Лист хартия. Клекна, вдигна го и видя, че е изписан с неговия почерк. Единият му край бе откъснат. Сейзед се намръщи, отиде при бюрото и отвори ръкописа на мястото с разказа на Куаан. Липсваше една страница. Същата като преди, когато работеха с Тиндуил. Почти бе забравил странния случай с изчезналите изречения.
Беше пренаписал страницата, черпейки информацията от своя металоем, след като установиха липсата. А сега същата част отново бе откъсната. За всеки случай той сложи листа при останалите. Всичко съвпадаше.
„Аленди не бива да стигне до Кладенеца на Възнесението — пишеше там. — Не бива да вземе силата за себе си“. Думи, които Сейзед помнеше добре, преведени дословно от отпечатката.
„Защо Куаан се е страхувал от това? — запита се той и седна. — Непрестанно твърди, че познава Аленди по-добре от всички останали. Нещо повече, на няколко пъти го нарича «почтен» човек.
Защо тогава се е страхувал, че Аленди ще задържи силата за себе си?“
Вин вървеше през мъглите. Елънд, Хам и Дух крачеха зад нея. Тълпата се разпръсна по заповед на Елънд, макар че войниците останаха наблизо, за да охраняват краля.
Вин вървеше напред. Усещаше пулсациите, тътнежа, силата, която разтърсваше душата й. Защо другите не я усещаха?
— Вин? — попита Елънд. — Къде отиваме?
— В Кредик Шау — отвърна тихо тя.
— Но… защо?
Вин само поклати глава. Вече знаеше истината. Кладенецът беше в града. По усилването на пулсациите можеше да определя посоката, в която да върви.
Кредик Шау изплува от тъмнината пред тях. Кулите стърчаха от земята в привидно безредие, насочени заплашително към звездите като копия.
— Вин — каза Елънд. — Мъглите се държат… странно.
— Зная — отвърна тя. — Те ме пазят.
— Не съвсем — възрази Елънд. — По-скоро изглежда сякаш се отдръпват от теб.
Вин поклати глава. Всичко беше наред. Но как да му обясни?
Влязоха заедно в бившия дворец на лорд Владетеля.
„Кладенецът е бил тук през цялото време“ — помисли си тя учудено. Усещаше как туптенето му разтърсва стените. Защо не го бе забелязала по-рано?
„Защото тогава пулсациите бяха още слаби — осъзна тя. — Кладенецът не е бил пълен. А сега е.“
И я зовеше.
Вървеше по същия маршрут, по който и преди. По пътя, по който бяха минали с Келсайър, когато нахлуха в Кредик Шау през онази страшна нощ, в която тя едва не загина. Тесният каменен коридор отвеждаше до помещение с форма на обърната купа. Фенерът на Елънд освети изящните фрески и стенописи, повечето в черно и сиво. Криптата в средата на помещението бе изоставена, затворена.
— Мисля, че най-сетне ще открием твоя атиум, Елънд — каза тя усмихнато.
— Какво? — Гласът на Елънд отекна в пустото помещение. — Вин, ние търсихме тук. Търсихме навсякъде.
— Не достатъчно, както изглежда. — Вин огледа криптата, но не я доближи.
„Ето къде бих го скрила — помисли си. — Съвсем логично. Лорд Владетеля би задържал Кладенеца наблизо, за да може, когато се напълни със сила, отново да я вземе. Но аз го убих, преди това да се случи“.
Тътнежите идваха отдолу. Бяха пропукали отделни участъци от пода, но не и каменните плочи. Трябваше да има някакъв път към подземието. Тя се приближи и огледа внимателно криптата, но не откри нищо. Спря пред смутените си приятели.