После разпали металите си. Както винаги първи изникнаха синкавите линии, сочещи към близките метални източници. Елънд носеше няколко дребни предмета, както и Дух, а Хам бе чист. В някои от фреските също имаше вградени метални парчета и линиите се извиха към тях.
Всичко беше както следваше да се очаква. Нямаше нищо…
Вин се намръщи и пристъпи встрани. Към една от инкрустациите сочеше особено дебела линия. Твърде дебела, ако трябваше да е точна. Тя се намръщи и втренчи поглед в стената. Линията сякаш изчезваше в нея.
„Какво може да значи това?“
Тя Придърпа линията. Не се случи нищо. Опита по-силно и възкликна, когато усети, че линията я тегли към стената. Освободи я и се огледа. На пода също имаше инкрустации. Дълбоки. Завладяна от любопитство, тя се закотви с Придърпване за тях и отново Дръпна стената. Стори й се, че нещо поддава.
Вин разпали дуралуминий и Придърпа с всичка сила. Мощната експлозия на енергия едва не я разкъса, но котвата удържа, а подхранваният от дуралуминий пютриум я пазеше да не пострада. Част от стената се отвори, плъзна се със стържене встрани. Вин изпъшка от напрежение и спря Дърпането — металите й бяха изгорели.
— В името на лорд Владетеля! — възкликна Дух. Хам, който също като нея гореше пютриум, вече бе скочил при отвора и надзърташе вътре. Елънд я улови за ръката, забелязал, че се олюлява.
— Нищо ми няма — успокои го тя, извади една стъкленица и попълни запасите си. Вибрациите от Кладенеца се бяха усилили неимоверно. Имаше чувството, че разтърсват стаята.
— Тук има стълбище — извика Хам.
Вин си пое дъх, кимна на Елънд и двамата последваха Хам и Дух през тайния отвор в стената.
Но трябва да продължа до най-малка подробност. Нямам много място. Другите Светоносци навярно са смятали, че проявяват смирение, когато дойдоха при мен, за да признаят, че грешат. Но дори тогава продължавах да се съмнявам във взетото от мен решение.
Всъщност, оказа се, че съм бил твърде горделив.
В края на краищата моята гордост бе това, което ни обрече на гибел. Никога не съм се радвал на особено внимание от моите побратими, те смятаха, че работата и интересите ми са неприсъщи на един Светоносец. Не разбираха, че моите изследвания, съсредоточени по-скоро върху природата, отколкото върху религията, са от полза за народите на четиринайсетте земи.
Като човека, открил Аленди, аз се превърнах във важна личност. В най-пръв сред Светоносците.
Аз получих своето място в учението за Очакването — започнах да мисля за себе си като за Светлейшия първи свидетел, проповедника, за когото в предсказанията се казва, че ще открие Героя на времето. Да отхвърля Аленди на онзи етап би означавало да отхвърля и собствената си позиция, мястото, отредено ми от други.
Затова и не го направих.
Но ще го сторя сега. Нека се знае че аз, Куаан, Светоносец от Терис, съм измамник. Аленди не е Героят на времето. В най-добрия случай аз преувеличих достойнствата му, създавайки герой там, където такъв не е имало. В най-лошия, боя се, че покварих всичко, в което вярвахме.
Сейзед седеше на бюрото и четеше ръкописа.
„Нещо тук не е наред“ — мислеше си той. Плъзна пръст по страниците, търсейки отново думите „Светлейши първи свидетел“. Защо тази част го безпокоеше?
Облегна се назад и въздъхна. Дори ако пророчествата говореха за бъдещето, би трябвало да има ключове, които да проследи или да използва като ориентири. Тиндуил беше права за това. Но изследванията му доказваха, че те са неблагонадеждни и мъгляви.
Тогава къде беше проблемът?
„В това просто няма никаква логика“.
Но от друга страна, религията невинаги следваше общоприетата логика. Това ли беше причината, или неговите пристрастия? Или нарастващото неудовлетворение от учения, които бе запаметил и проповядвал, но които в края на краищата го предадоха?
Всичко опираше до едно откъснато листче на бюрото.
„Аленди не бива да стигне до Кладенеца на Възнесението…“
Някой стоеше до бюрото.
Сейзед се стресна, подскочи и едва не тупна от стола. Не беше човек. По-скоро сянка, образувана от потоците в мъглата. Повлеклата бяха съвсем тънки, проникнали през отворения от Вин прозорец. Но въпреки това наподобяваха човешка фигура. Главата сякаш бе надвесена над бюрото… над книгата… Или дори над това листче.
Сейзед едва се сдържа да не скочи и да избяга. Но в края на краищата в него надделя любопитството на учения. „Аленди — припомни си той. — Човекът, когото всички смятали за Героя на времето. Той твърди, че го преследвала фигура, образувана от мъглите. Вин спомена същото“.
— Какво… искаш? — попита Сейзед, като се мъчеше да запази спокойствие.