— Слушай — казах му аз. — Пиша книга за Дрезден. Трябва някой да ми помогне да си спомня някои неща. Дали мога да те посетя, да си пийнем, да си поговорим и да възкресим нашите спомени?
Не беше въодушевен. Каза, че не си спомнял много неща. И все пак каза да отида, ако искам.
— Смятам кулминационната точка на книгата да бъде екзекуцията на бедния Едгър Дърби — казах аз. — Такава ирония. Цял град изгаря, хиляди и хиляди загиват. И един-единствен американец, пехотинец, е арестуван в развалините, защото взел един чайник. И най-редовно го съдят, а после го разстрелват.
— Хм — каза О’Хеър.
— Не смяташ ли, че точно там трябва да дойде кулминацията.
— Аз не разбирам нищо — каза той. — Това е твоят занаят, моят е друг.
Като специалист по кулминации, изненада, обрисовка на характери, чудесен диалог, напрежение и конфликти много пъти бях скицирал романа за Дрезден. Най-добрата или поне най-красивата скица, която бях направил, бе на гърба на ролка тапети.
Използвах цветните моливи на дъщеря си — различен цвят за всеки от главните герои. Единият край на тапета бе началото, а другият — краят на историята. Освен това имаше и средна част, която се намираше в средата. Сините редове се срещаха с червените редове и после с жълтите, но жълтите редове прекъсваха, защото човекът, когото описвах с жълт молив, бе мъртъв. И така нататък. Унищожението на Дрезден бе представено с помощта на отвесна ивица от оранжеви пресечени щрихи и всички редове, които бяха все още живи, минаваха през нея и стигаха до другия край.
Краят, където всички редове спираха, бе нива, засадена с цвекло край Елба, извън Хале. Валеше дъжд. Войната в Европа бе свършила преди няколко седмици. Бяхме строени — англичани, американци, холандци, белгийци, французи, канадци, южноафриканци, новозеландци и австралийци — всички, които щяхме да престанем да бъдем военнопленници. Пазеха ни руски войници.
От другата страна на нивата имаше хиляди руснаци, поляци, югославяни и тъй нататък, пазени от американски войници. Направиха размяната под дъжда — човек за човек. О’Хеър, аз и много други се качихме в един американски камион. О’Хеър нямаше сувенири. Почти всички други имаха. Аз имах парадна сабя на офицер от Луфтвафе. Още я имам. Бесният малък американец, когото съм нарекъл в тази книга Пол Лазъроу, имаше еднолитрова тенекия, пълна с диаманти, смарагди, рубини и тъй нататък. Беше ги задигнал от убитите в мазетата на Дрезден.
Така е то.
Един идиот англичанин, загубил някъде всичките си зъби, държеше сувенира си в чувал. Чувалът бе върху краката ми. Той час по час надничаше в него, кокореше се и въртеше измършавелия си врат да види дали някой не гледа завистливо към чувала му, повдигаше и друсваше чувала върху краката ми.
Мислех, че това друсане е случайно. Но грешах. Той просто трябваше да покаже на някого какво има в чувала и бе решил, че може да ми се довери. Той улови погледа ми, намигна ми и разтвори чувала. В него имаше гипсов модел на Айфеловата кула. Боядисана със златна боя. С часовник.
— Разкошно нещо — каза той.И ни закараха със самолет в почивен лагер във Франция, където ни хранеха с шоколадови млечни коктейли и други силни храни, докато се покрихме с бебешка тлъстина. След това ни изпратиха у дома и аз се ожених за едно хубавичко момиче, което също беше покрито с бебешка тлъстина.
И ни се родиха бебета.
И те сега са възрастни, а аз съм един стар пръдльо, който живее със своите спомени и с „Пал Мал“. Казвам се Йон Йонсън, работя във Висконсън в дъскорезница.
Понякога късно през нощта, когато жена ми си легне, се опитвам да телефонирам на някоя стара приятелка. „Можете ли да ми дадете номера на госпожа еди-коя си. Струва ми се, че живее еди-къде си.“
— Съжалявам, господине. Няма такова лице.
— Благодаря ви. Все пак, благодаря ви.
И пускам кучето да излезе навън или да се прибере и разговаряме с него известно време. Показвам му, че го обичам, и то показва, че ме обича. То няма нищо против дъх, който мирише на иперит и рози.
— Добро куче, си, Санди — казвам му аз. — Знаеш си го добре, нали, Санди? Добро си.
Понякога пускам радиото и слушам от Бостън или Ню Йорк програми с говор. Не мога да търпя записана музика, ако съм пил много.
В края на краищата си лягам и жена ми ме пита колко е часът. Тя винаги иска да знае колко е часът. Когато не знам, й казвам: „Отде да знам.“
Понякога мисля за образованието си. След Втората световна война учех известно време в Чикагския университет. Бях студент по антропология. По онова време ни учеха, че няма абсолютно никаква разлика между хората. Те може и сега да разправят такива работи.