Друго нещо, което ни учеха, бе, че никой не е смешен, нито лош, нито отвратителен. Малко преди да умре, моят баща ми каза: „Знаеш ли, още не си написал роман, в който да има злодей!“
Казах му, че това е едно от нещата, които научих в университета след войната.
Докато учех за антрополог, работех за двадесет и осем долара на седмица като репортер на криминални и нещастни случаи в прочутата Чикагска информационна агенция. Веднъж ме прехвърлиха от нощна на дневна смяна, така че работих шестнайсет часа без прекъсване. Клиенти ни бяха всички вестници в града — и „Асошиейтид прес“ и „Юнайтид прес“ и кой ли не. Нашият периметър обхващаше съдилищата, участъците, пожарната, граничните войски от езерото Мичиган и т.н. Бяхме свързани с клиентите си чрез пневматични канали, които минаваха под улиците на Чикаго.
Репортерите докладваха по телефона за различни случаи на редакторите, които седяха със слушалки на ушите. Редакторите записваха случаите на восъчни листове. След това ги извъртваха на циклостил, натъпкваха ги в пиринчени патрони, подплатени с кадифе, които пневматичните канали незабавно поглъщаха. Най-безупречните репортери и редактори бяха жени, заели местата на мъже, отишли във войската.
Първия си случай като репортер трябваше да продиктувам на една от тия ужасни жени. Това бе историята на млад ветеран, който бе намерил работа като хоп на старомоден асансьор в едно учреждение. Вратата на асансьора на първия етаж представляваше орнаментална желязна решетка. В нея се виеше железен бръшлян. На едно желязно клонче бяха кацнали две папагалчета.
Ветеранът решил да закара асансьора в мазето, затворил вратата и тръгнал надолу, но венчалната му халка се закачила в орнаментите. Така той увиснал във въздуха, подът на асансьора се изхлъзнал изпод краката му и покривът на асансьора го смачкал.
Така е то.
Та аз докладвах случая по телефона и жената, която щеше да напише съобщението на восъчен лист, ме попита:
— Какво каза жена му?
— Тя още не знае — казах аз. — Цялата работа току-що се случи.
— Обади й се и вземи от нея интервю.
— Какво?
— Кажи, че си капитан Фин от полицията. Кажи й, че имаш лоши новини. Съобщи й за нещастието и виж какво ще каже.
Така и направих. Тя каза онова, което човек може да очаква в такива случаи. Имали бебе. И така нататък.
Когато се върнах в редакцията, редакторката ме попита, ей така, за собствена информация, как изглеждал смачканият човек, като бил смачкан.
Разказах й.
— Беше ли ти неприятно? — каза тя, дъвчейки голяма захарна пръчка.
— Ни най-малко, Нанси — казах, — виждал съм и по-лоши неща през войната.
Още по онова време се предполагаше, че пиша книга за Дрезден. В Америка все още не знаеха много за това въздушно нападение. Малцина американци си даваха сметка, че то бе много по-лошо от Хирошима например. Аз самият също не знаех това. Не се говореше много по този въпрос.
Веднъж на някакъв коктейл разказах случайно на един професор от Чикагския университет за нападението така, както бях го видял, и за книгата, която възнамерявах да напиша. Той бе член на някакъв си Комитет за обществена мисъл. А той ми разправи за концентрационните лагери и как германците правели сапун и свещи от мазнината на мъртви евреи и тъй нататък.
Единственото нещо, което можах да кажа, бе: „Знам, знам. Знам.“
Без съмнение Втората световна война бе направила всички хора много сурови. Започнах да работя в отдел „Информация“ на Дженеръл електрик в Скънектъди, щата Ню Йорк. Станах също доброволен пожарникар в селото Олплъс, където купих първото си жилище. Шефът ми там бе един от най-суровите хора, които човек може да срещне в живота си. По-рано той бил подполковник в Балтимор, където отговарял за информацията. Докато бях в Скънектъди, той стана член на реформираната холандска църква, която е наистина много сурова църква.
Той имаше навик да ме пита понякога подигравателно, защо не съм бил офицер, сякаш бях направил нещо нередно.
Жена ми и аз бяхме загубили бебешката си мазнина. Това бяха нашите мършави години. Много мършави ветерани и техните мършави жени бяха наши приятели. Струваше ми се, че най-добрите ветерани в Скънектъди, хора добродушни, с най-голямо чувство за хумор, ветерани, които най-много мразеха войната, бяха онези, които наистина бяха воювали.
По това време писах на военновъздушните сили и ги помолих да ми изпратят подробности за нападението над Дрезден, кой е издал заповедта, колко самолета са участвали, защо са го направили, какво са постигнали с него и тъй нататък. Отговори ми един човек, който като мене работеше в отдел „Информация“. Писа, че съжалява, но такъв вид сведения били все още военна тайна.