— Не знам — каза тя.
— Това вече не е човек. Лекарите са за хората. Трябва да го предадат на някой ветеринарен доктор или на хирург за дървета. Те ще знаят какво да правят с него. Виж го! Според медиците, това е живот. Животът не е ли чудесно нещо?
— Не знам — каза Лили.
Веднъж Ръмфурд разправи на Лили за бомбардировката над Дрезден и Били чу всичко от край до край. Във връзка с Дрезден, Ръмфурд имаше един проблем. Неговата еднотомна История на военновъздушните сили през Втората световна война се предполагаше да бъде популярно съкратена версия на двадесет и седем-томната Официална история на военновъздушните сили през Втората световна война. Проблемът се състоеше в следното: в двадесет и седемте тома нямаше почти нищо за въздушното нападение над Дрезден, въпреки че то имаше такъв огромен успех. Размерът на този успех бе държан в тайна, в продължение на много години след войната — в тайна от американския народ. Но той, разбира се, не беше тайна за германците, нито за руснаците, които превзеха Дрезден след войната, и които са все още в Дрезден.
— Най-после американците научиха за Дрезден — каза Ръмфурд, двадесет и три години след нападението. — Мнозина от тях знаят, колко по-лошо е било от Хирошима. Ето защо аз трябва да кажа нещо за него в книгата си. От официална военновъздушна гледна точка това ще бъде нещо ново.
— Защо е трябвало да го държат в тайна толкова дълго? — запита Лили.
— От страх някои милостиви сърца да не решат, че не е трябвало да го извършат.
Сега за пръв път Били каза нещо смислено.
— Аз бях там — каза той.
За Ръмфурд бе трудно да погледне на Били сериозно, защото той от дълго време гледаше на него като на отблъскващ античовек, който щеше да е по-добре да бъдеше мъртъв. Сега, когато Били проговори ясно и свързано, ушите на Ръмфурд приеха думите му като чужд език, който нямаше смисъл да се учи.
— Какво каза? — попита Ръмфурд.
Лили трябваше да поеме ролята на преводач.
— Каза, че е бил там — обясни тя.
— Къде там?
— Не знам — каза Лили. — Къде сте били? — попита тя Били.
— В Дрезден — каза Били.
— В Дрезден — каза Лили на Ръмфурд.
— Той просто повтаря като ехо нещата, които ние казваме — отбеляза Ръмфурд.
— Аха — каза Лили.
— Сега е развил ехолация.
— Аха.
Ехолацията е душевно заболяване, което кара хората веднага да повтарят неща, казани от здравите около тях. Всъщност Били не страдаше от ехолация. Ръмфурд просто твърдеше, че Били е болен от нея, за свое собствено удобство. Ръмфурд разсъждаваше по типично военен начин: че един неудобен човек, чиято смърт той много желаеше от практически съображения, страда от една противна болест.
В продължение на няколко часа Ръмфурд настояваше, че Били страда от ехолация. Той каза на сестрите и на един лекар, че сега Били има ехолация. Направиха няколко опита с Били. Лекари и сестри се опитаха да накарат Били да повтори нещо, но пред тях Били не издаде ни звук.
— Сега не го прави — каза Ръмфурд сърдито. — Но веднага, щом си отидете, ще започне.
Никой не взе на сериозно диагнозата на Ръмфурд. Гледаха на Ръмфурд като на омразен старец, самомнителен и жесток. По един или друг начин той често им казваше, че слабите хора трябва да умрат. А служещите в болницата, разбира се, бяха предани на идеята, че трябва да се помогне, доколкото е възможно, на слабите и че никой не трябва да умира.
Там, в болницата, Били преживя нещо много обикновено за хора без власт по време на война: той се опитваше да докаже на един умишлено глух и сляп враг, че си струва този враг да го види и чуе. Той мълча, докато вечерта светлините не угаснаха, и след дълга тишина, в която нямаше нищо за повтаряне, каза на Ръмфурд:
— Бях в Дрезден, когато го бомбардираха. Като военнопленник.
Ръмфурд въздъхна нетърпеливо.
— Честна дума — каза Били Пилгрим. — Не ми ли вярвате?
— Сега ли трябва да говорим за това? — попита Ръмфурд. Той бе чул думите и не им бе повярвал.
— Не смятам въобще да говоря за това — каза Били. — Просто искам да знаете, че аз бях там.
Нищо повече не бе казано за Дрезден тази вечер. Били затвори очи и предприе пътешествие във времето към един майски следобед, два дена преди края на Втората световна война в Европа. Били и петима други американски пленници пътуваха в зелена каруца, която имаше формата на ковчег, и която бяха намерили изоставена заедно с конете в едно от предградията на Дрезден. Сега, троп-троп-троп, конете ги теглеха по една тясна уличка, изчистена сред луноподобните развалини. Те се връщаха в кланицата за сувенири от войната. Били си спомни за тропота на конете на млекаря рано сутрин в Илиум, когато бе момче.