Били стоеше в задната част на дрънкащия ковчег. Главата му бе килната назад, ноздрите му бяха разширени. Той беше щастлив. Беше му топло. В каруцата имаше храна и вино, а също и фотоапарат, колекция от марки, препариран бухал и часовник за маса, който върви от промените в атмосферното налягане. Американците бяха влизали в празни къщи в предградието, в което бяха затворени, и оттам бяха взели тези и много други неща.
Научавайки, че идват руснаците, които убиват, крадат, изнасилват, техните собственици бяха избягали.
Но руските войници не дойдоха даже и два дена след края на войната. Всред развалините бе тихо. На път за кланицата Били видя само един-единствен човек. Това бе един старец, който буташе детска количка на две колела. Количката бе натоварена с тенджерки, чаени чаши, теловете на един чадър и други неща, които бе намерил.
Когато стигнаха до кланицата, Били остана в каруцата да се пече на слънце. Другите отидоха да потърсят сувенири. Години по-късно, тралфамадорците посъветваха Били да се съсредоточава върху щастливите мигове в живота си и да пренебрегва нещастните — да впери поглед само в красивите неща, тъй като вечността не минава край него. Ако Били имаше възможност, той щеше да избере за най-щастлив момента на обляната в слънце дрямка в задната част на каруцата.
Били дремеше въоръжен. За пръв път от дните на първоначалното си военно обучение той бе въоръжен. Другарите му настояваха да се въоръжи, тъй като само Бог знае какви убийци може да се срещнат по дупките на лунната повърхност — диви кучета, угоени от човешки трупове плъхове, избягали луди и убийци, войници, които няма да спрат да убиват, докато самите те не бъдат убити.
На каиша си Били носеше огромен кавалерийски пистолет. Това бе реликва от Първата световна война. На дръжката имаше халка. Пистолетът бе зареден с куршуми, големи, колкото яйца на червеношийка. Били беше го намерил в нощното шкафче в една къща. Това е едно от характерните неща за края на войната. Абсолютно всеки, който иска, можеше да има оръжие. Можеше да вземеш оръжие, откъдето щеш. Били имаше и сабя. Това бе церемониална сабя от Луфтвафе. На дръжката й бе изобразен крещящ орел. Орелът носеше пречупен кръст и гледаше надолу. Били беше я намерил забита в един телефонен стълб. Беше я издърпал, когато каруцата минаваше покрай него.
А сега дрямката стана по-лека и той чу мъж и жена да говорят в жаловити немски тонове. Говорещите лирично изказваха някому своето съчувствие. Преди Били да отвори очи, стори му се, че гласовете може да бъдат на онези приятели на Исуса, които бяха свалили Неговото съсипано тяло от кръста.
Така е то.
Били отвори очи. Мъж и жена на средна възраст говореха оживено на конете. Те бяха забелязали това, което американците не бяха забелязали — че от устата на конете, разцепени от металната част на юздата, тече кръв, че копитата на конете са счупени, така че всяка стъпка означава агония, и че конете са обезумели от жажда. Американците се бяха отнесли към своето средство за транспорт, сякаш то бе толкова чувствително, колкото един шестцилиндров шевролет.
Двамата съжалители на коне се придвижиха към задната част на каруцата, така че да вперят покровителствено-укорителни погледи към Били — към Били Пилгрим, който бе толкова дълъг и слаб, толкова смешен в своята лазурна тога и сребърни обувки. Те не се страхуваха от него. Те от нищо не се страхуваха. И двамата бяха лекари акушери. Бяха израждали бебета до момента, в който всички болници бяха изгорени. Сега лагеруваха близо до мястото, където до скоро се намираше жилището им.
Жената притежаваше мека красота, Тя бе прозрачна, защото от дълго време ядеше само картофи. Мъжът бе облечен в костюм, с връзка и т.н. Картофите го бяха направили мършав. Той бе висок, колкото Били и носеше трифокални очила с телени рамки. Тази двойка, която имаше толкова работа с бебета, не бе произвела нито едно бебе, макар че можеха да го направят. Това бе интересен коментар върху целия проблем за възпроизводството.
Те знаеха общо взето девет езика. Най-напред се опитаха да говорят с Били на полски, тъй като той бе облечен така палячовски, а нещастните палячовци неволно бяха станали клоуните на Втората световна война.
Били попита на английски какво искат и те незабавно му се скараха на английски за състоянието на конете. Накараха Били да слезе от каруцата и да погледне конете. Когато Били видя състоянието на своето превозно средство, той избухна в плач. Не бе плакал за нищо друго през време на войната.
По-късно, като оптометрист на средна възраст, той щеше понякога да плаче тихичко и насаме, но никога нямаше да издава такива високи звуци, буху-буху-буху.