Ето защо епиграфът на настоящата книга е четиристишието от прочутата коледна песен. Били плачеше много рядко, макар че често виждаше неща, за които можеше да се плаче, и в това отношение поне той приличаше на Христос от коледната песен:
Били се върна във времето към болницата във Вермонт. Бяха свършили закуската и професор Ръмфурд започна с неохота да показва интерес към Били като човешко същество. Ръмфурд грубо заразпитва Били, за да се увери, че наистина е бил в Дрезден. Попита го как е било и Били му разказа за конете и за съпрузите, които лагеруваха върху Луната.
Историята завърши по следния начин: Били и лекарите разпрегнаха конете, но конете не се помръднаха. Боляха ги краката. А после дойдоха руснаци на мотоциклети. Те арестуваха всички, с изключение на конете.
Два дена по-късно Били бе предаден на американците, които го експедираха у дома му на много бавен товарен параход, наречен „Лукриша А. Мот“. Лукриша А. Мот бе прочута американска суфражетка. Тя бе мъртва.
Така е то.
— Трябваше да го направят — каза Ръмфурд на Били, говорейки за разрушаването на Дрезден.
— Знам — каза Били.
— Война е това.
— Знам. Не се оплаквам.
— Сигурно е бил жив ужас на земята.
— Беше — каза Били Пилгрим.
— Трябва да съжалявате хората, които са били принудени да го направят.
— Съжалявам ги.
— Сигурно вие там на земята сте изпитвали смесени чувства.
— Всичко бе наред — каза Били. — Всичко е винаги наред и всеки трябва да прави точно, каквото прави. Научих това на Тралфамадор.
По-късно през същия ден дъщерята на Били Пилгрим го заведе у дома му; накара го да си легне в собствената му къща и включи Магическите пръсти. Обслужваше го медицинска сестра. Били не трябваше да работи. Не му се позволяваше дори да излиза от къщи, поне за известно време. Той бе под наблюдение.
Но Били се измъкна, когато сестрата бе заета, и отиде с колата в Ню Йорк, където се надяваше да се покаже по телевизията. Щеше да разкаже на света какво е научил от тралфамадорците.
Били Пилгрим се настани в хотел Ройълтън, на 44-а улица в Ню Йорк. По една случайност му дадоха стаята, в която бе живял Джордж Джийн Нейтън, критик и издател. Според представите на земните за времето, Нейтън бе умрял през 1958 година. Разбира се, според представите на травфамадорците, Нейтън бе все още жив някъде и щеше винаги да бъде жив.
Стаята бе малка и семпла, но се намираше на последния етаж и имаше френски прозорец, през който се излизаше на тераса, голяма колкото самата стая. Отвъд парапета на терасата бе въздушното пространство на 44-а улица. Сега Били се облегна на парапета и се загледа в хората, които се движеха насам-натам долу по улицата. Те приличаха на скокливи ножички. Бяха много смешни.
Нощта бе хладна и след малко Били се прибра и затвори френския прозорец. Затварянето на френския прозорец му напомни за медения му месец. Любовното гнездо през неговия меден месец на Кейп Ан имаше френски прозорец, още го имаше, и винаги щеше да го има.
Били включи телевизора и защрака ключа за каналите. Търсеше програма, в която би могъл да се появи. Но още бе твърде рано за програми, в които да могат да говорят хора с особено мнение. Беше много след осем часа, затова всички програми бяха за глупости и убийства.
Така е то.
Били излезе от стаята си, слезе долу с асансьора, тръгна по Таймз Скуейър и се спря пред витрината на една евтина книжарница. На витрината имаше стотици книги за секс, хомосексуализъм и убийства, справочник за улиците на Ню Йорк и модел на Статуята на свободата с термометър на него. На витрината имаше също покрити със сажди и наплювани от мухи четири тома романи с меки корици от приятеля на Били Килгорд Траут.
Междувременно, последните новини на деня бяха съобщавани върху светлинна лента на сградата зад Били. Витрината отразяваше новините. Те разказваха за онези, които държат в ръце властта, за спортни събития, за гняв и за смърт.
Така е то.
Били влезе в книжарницата.
Вътре имаше надпис, че само на пълнолетни е позволено да влизат във вътрешната част. Там имаше кинетоскопи с филми за голи млади жени и мъже. За една минута се плащаше 25 цента. Там се продаваха и снимки на голи млади хора. Тях можеше да си занесеш у дома. Снимките бяха много по-тралфамадорски от филмите, защото можеше да си ги гледаш, когато пожелаеш, и те нямаше да се променят. След двайсет години тези момичета ще бъдат все още млади, все още ще се усмихват, ще гледат със затаен яд или просто ще изглеждат глупави с широко разтворени крака. Някои от тях щяха да ядат захарни петлета или банани. А членовете на младите мъже щяха да бъдат все още полувъзбудени и мускулите им щяха да се издуват като гюллета.