Така е то.
Пътешественикът във времето, чието име било Ланс Коруин, премерил също колко е висок Исус, но не и колко тежи. Точно един метър и осемдесет и четири сантиметра.
Друг продавач се приближи до Били и го попита дали ще купи книгата и Били каза, че — моля ви се — ще я купи. Той бе с гръб към въртяща се метална подставка с книги с меки корици за минетите в Египет от древни времена до наши дни и тъй нататък и продавачът смяташе, че Били чете една от тях. Затова той бе изненадан, когато видя каква книга чете Били. Той каза „Исусе Христе, къде я намерихте?“ и тъй нататък. Той каза на другите продавачи за перверзника, който иска да купи книга от витрината. Останалите продавачи вече знаеха за Били. Те също го бяха наблюдавали.
Касата, пред която Били чакаше да му върнат рестото, бе близо до щанда за списания с разголени момичета. Били погледна към едно от тях и видя на корицата му следния надпис: „Какво всъщност се случи с Мантана Уайлдхек?“
Затова Били прочете списанието. Той, разбира се, знаеше къде наистина се намира Монтана Уайлдхек. Тя бе на Тралфамадор и гледаше бебето, но списанието, наречено „Среднощни котки“, твърдеше, че тя носи циментово връхно палто и се намира на петстотин метра под солените води на залива Сан Педро.
Така е то.
Били го хвана смях. Списанието, което се печаташе за онаниращи самотни мъже, разказваше историята по такъв начин, че да могат да бъдат поместени снимки от порнографските филми, в които Монтана бе играла, преди да навърши пълнолетие. Били не ги разгледа подробно. Това бяха еднозърнести снимки от сажди и тебешир. Можеше да бъде който и да е.
Отново подканиха Били да отиде във вътрешната част на магазина и този път той направи това. Уморен моряк се отмести от един прожекционен апарат, докато филмът още се въртеше. Били погледна и видя Монтана Уайлдхек, легнала сама на едно легло, да бели банан. Картината угасна с щракване. Били не искаше да види какво става по-нататък и един от продавачите го подкани настойчиво да се приближи и разгледа специалната стока, която държаха за любители под един тезгях.
Били бе леко заинтригуван: какво можеше да се крие на такова място. Продавачът се захили и му показа. Това бе снимката на жена и едно шотландско пони. Те се опитваха да правят полово сношение между две дорийски колони пред кадифени драперии с пискюли по ръбовете.
Тази нощ Били не се появи по телевизията в Ню Йорк, но взе участие в едно радиопредаване. Точно до хотела на Били се помещаваше радиостанция. Той видя надписа над входа на сградата и влезе вътре. Качи се на студиото с автоматичен асансьор и се намери всред хора, които очакваха да влязат. Това бяха литературни критици и взеха Били също за литературен критик. Щяха да разискват въпроса, дали романът е мъртъв, или не.
Така е то.
Били седна с другите около златиста дъбова маса. Пред него имаше микрофон. Водещият предаването го попита как се казва, и кой вестник представлява. Били каза, че е от „Илиум газет“. Той бе нервен и щастлив. „Ако някой от вас дойде в Коди, Уайоминг — каза той на себе си, — потърсете Дивия Боб.“
Били вдигна ръка още в началото на програмата, но не му дадоха думата веднага. Други го изпревариха. Един от тях каза, че подходящ момент е романът да бъде погребан сега, когато една жена от Вирджиния, сто години след Апоматокс1, е написала „Чичо Томовата колиба“. Друг един каза, че хората вече не могат да четат така, че напечатаните думи да се превърнат в мозъците им в живи, интересни ситуации, и авторът трябва да прави онова, което прави Норман Мейлър, а именно — публично да разиграва нещата, които е писал. Водещият предаването попита присъстващите каква, според тях, е функцията на романа в съвременното общество. Един от критиците каза: „Да дава цветни петна на стаи с напълно бели стени.“ Друг каза: „Да описва порнографски сцени артистично.“ А трети: „Да научава жените на нисши държавни служители какво да купуват и как да се държат, когато отидат в някой френски ресторант.“
После дадоха думата на Били. Със своя красив, обработен глас той започна да разказва за летящите чинии, за Монтана Уайлдхек и тъй нататък.
Изгониха го учтиво от студиото по време на едно от прекъсванията за предаване на реклами. Той се върна в стаята си в хотела, пусна 25 цента в машината „Магически пръсти“, свързана с леглото му, и заспа. Предприе пътешествие във времето към Тралфамадор.
— Отново ли пътешества във времето? — каза Монтана.
— А? — каза Били.
— Отново си пътувал във времето. Винаги те познавам.
— Аха.
— Къде беше този път? Не във войната. Това също мога да позная.
— Ню Йорк.