— Предполагам, че ще им липсва достойнство — казах аз.
— И аз така предполагам — каза О’Хеър.
Междувременно Били Пилгрим също пътуваше за Дрезден, но не в настоящето. Той се връщаше там в 1945 година, два дни след като градът бе разрушен. Сега Били и останалите маршируваха из развалините край своята охрана. Аз бях там. И О’Хеър беше там. Последните две нощи бяхме прекарали в конюшнята на слепия съдържател на странноприемницата. Властите ни бяха открили там. Те ни казаха какво да правим. Трябваше да вземем назаем от съседите кирки, лопати, лостове и колички. С тези инструменти трябваше да маршируваме до еди-кое си място сред развалините, готови да започнем работа.
По главните пътища, които водеха към развалините, имаше барикади. При тях спираха германците. На германците не разрешаваха да изследват Луната.
Тази сутрин военнопленници от много страни се събраха на еди-кое си място в Дрезден. Бе издадена заповед, оттук да започне разкопаването на труповете. И то започна. Били копаеше заедно с един маори, който бе хванат в плен при Тобрук. Той бе шоколаденокафяв. На челото и бузите му бяха татуирани водовъртежи. Били и пленникът маори започнаха да копаят инертния необещаващ чакъл на Луната. Почвата бе ронлива, затова непрекъснато се образуваха малки лавини.
Копаеха се едновременно много други. Никой не знаеше какво ще се открие. В повечето от дупките нямаше нищо — само паваж или камъни, толкова големи, че не можеха да ги помръднат. Нямаха никакви машини. Дори коне, мулета и волове на можеха да прекосят лунния пейзаж.
Били, пленникът маори и другите, които им помагаха в изкопаването на тяхната дупка, стигнаха до скелет от греди, преплели се над камъните, така че образуваха нещо като купол. Там долу имаше тъмнина и празно пространство.
Един немски войник влезе в фенерче в тъмнината. Той се забави дълго. Когато най-после се върна, каза на един свой началник, който стоеше до ръба на дупката, че там долу има десетки трупове. Те седяха по скамейки. По тях нямаше белези.
Така е то.
Началникът каза да разширят отвора и да пуснат стълба в дупката, за да могат да изнесат телата. Така бе открита първата мина за трупове в Дрезден.
Заработиха стотици мини за трупове. Отначало труповете не миришеха. Бяха като восъчни фигури от музеите. Но после телата загниха и се втечниха и завоня на рози и иперит.
Така е то.
Пленникът маори, с когото Били бе работил, умря от повръщане, след като му бе заповядано да слезе и работи сред тази воня. Той се разкъса от непрекъснато повръщане.
Така е то.
Затова изнамериха нова техника. Повече не изваждаха телата. Войници с огнехвъргачки ги изгаряха там, където си бяха. Войниците заставаха на входа на скривалището и просто впръскваха огън в тях.
Някъде там хванаха бедния стар гимназиален учител Едгар Дърби с един чайник, който бе взел от катакомбите. Арестуваха го за мародерство. Осъдиха го и го разстреляха.
Така е то.
А някъде там, бе пролет. Затвориха мините за трупове. Войниците отидоха да се бият срещу руснаците. В предградието жени и деца копаеха окопи. Били и останалите от групата бяха заключени в конюшнята в покрайнините на града. А после, една сутрин, те се събудиха и установиха, че вратата е отключена. Втората световна война в Европа бе свършила.
Били и другите излязоха на сенчестата улица. Дърветата се разлистваха. Там вън нямаше никакво движение. Виждаше се само една изоставена каруца, теглена от два коня. Каруцата бе зелена и имаше формата на ковчег.
Птичките говореха.
Една от птичките каза на Били Пилгрим: „Пиюк-пиюк-пиюк?“