И после, без всякакво предупреждение, той отиде в Ню Йорк и взе участие в една нощна радиопрограма, посветена на разговори. Той разказа как се откачил от времето. Разказа също как през 1967 година е бил отвлечен в летяща чиния. Каза, че чинията била от планетата Тралфамадор. Завели го там и го показали гол в Зоологическата градина. Чифтосали го с една бивша кинозвезда от Земята на име Монтана Уайлдхек.
Някои нощни птици от Илиум чули Били по радиото и една от тях се обадила на Барбара, дъщерята на Били. Барбара се разтревожила. Тя и нейният съпруг отскочили до Ню Йорк и прибрали Били. Били кротко настоявал, че всичко онова, което казал по радиото, било вярно. Той казал, че бил отвлечен от тралфамадорците през нощта на сватбата на дъщеря си. Никой не забелязал отсъствието му, казал той, защото благодарение на тралфамадорците минал през трансформация на времето така, че могъл да живее в продължение на година на Тралфамадор и все пак да отсъства от Земята само за част от микросекундата.
Измина един месец без нищо да се случи и после Били написа писмо до илиумския „Нюз Лийдър“, което вестникът помести. В него се описваха съществата на Тралфамадор.
В писмото се казваше, че те били високи половин метър, били зелени и имали формата на каналджийски гумени камбани. Вакуумните им чаши били на земята, а дръжките им, които били извънредно гъвкави, сочели към небето. На върха на всяка дръжка имало малка ръчка със зелено око в дланта. Съществата били дружелюбни и виждали в четири измерения. Те съжалявали земните за това, че могат да виждат само в три измерения. Знаели много чудни неща, на които можели да научат земните, особено по отношение на времето. Били обещаваше да разкаже за някои от тези чудни неща в следващото си писмо.
Били работеше над второто писмо, когато първото бе публикувано. Второто писмо започваше така:
"Най-важното нещо, което научих на Тралфамадор бе, че когато човек умира, той само изглежда, че умира. Той все още е много жив в миналото, така че е глупаво хората да плачат на погребението му. Всички моменти — минало, настояще и бъдеще — са съществували винаги и винаги ще съществуват. Тралфамадорците могат да виждат всички моменти така, както ние можем да видим например част от Скалистите планини. Те могат да видят колко постоянни са всички моменти и могат да наблюдават всеки момент, който ги интересува. Погрешно е нашето схващане тук, на Земята, че моментите следват един след друг, като мъниста на конец, и че когато един момент отмине, отминал е завинаги.
Когато един тралфамадорец види труп, единственото нещо, което си мисли е, че точно в този момент мъртвият е в лошо състояние, но че същият човек се чувствал много добре в други моменти. Та когато чуя, че някой е умрял, аз просто вдигам рамене и казвам това, което тралфамадорците казват за мъртвите, тоест: „Така е то.“
И така нататък.
Били работеше над писмото си в стаята за игри и забавления в сутерена на празната си къща. Жената, която гледаше домакинството му, ползваше свободен ден. В стаята за игри и забавления имаше стара пишеща машина. Истински звяр. Тежка като акумулатор. Били не можеше да я пренесе и затова пишеше в стаята за игри и забавления, а не другаде.
Нафтовата пещ на парното не работеше. Една мишка бе прегризала изолацията на една жица, която водеше до термостата. Температурата в стаята бе спаднала до 10¦, но Били не бе забелязал това. Той не бе облечен в топли дрехи. Бе бос, все още по пижама, с хавлия отгоре, макар че бе късно следобед. Босите му крака бяха синьобелезникави.
Но сърцето на Били сияеше като въглен. Това, което горещеше Били, бе вярата, че ще утеши толкова много хора, като им каже истината за времето. Звънецът на пътната врата звъня дълго време. Дъщеря му Барбара чакаше да й отворят. Накрая тя отключи вратата, прекоси стаята над него, като викаше: „Татко! Къде си, татко?“ И така нататък.
Били не се обади и тя почти изпадна в истерия, защото очакваше да намери трупа му. Накрая Барбара го потърси в стаята, в която най-малко очакваше да го намери — в стаята за игри и забавления.
— Защо не се обади, като те виках? — поиска да знае Барбара, застанала на вратата на стаята за игри и забавления. Тя държеше следобедното издание на вестника, в който Били описваше своите приятели от Тралфамадор.
— Не съм те чул — каза Били.
Оркестрацията на положението бе следната: Барбара бе само на двадесет и една години, но смяташе, че баща й е изкуфял, макар че той бе само четиридесет и шест годишен, изкуфял поради травми, нанесени на мозъка му при самолетната катастрофа. Смяташе също, че тя е глава на семейството, тъй като се бе наложило сама да урежда погребението на майка си, тъй като пак тя бе намерила жена да гледа домакинството на Били, и т.н. Освен това Барбара и съпругът й трябваше да се грижат за финансовите интереси на Били, които бяха значителни, понеже Били не даваше пет пари за тях. Всички тези отговорности на такава ранна възраст я бяха направили проклета и бъбрива. Междувременно Били се опитваше да запази достойнството си и да убеди Барбара, както и всички други, че съвсем не е изкуфял, а напротив, че се е посветил на призвание, което е много по-възвишено от търговията.