Не е дребна работа това, което правя сега, мислеше си той, защото предписвам необходимите оптични стъкла на земните души. Според Били, много от тези души бяха загубени и нещастни, защото не можеха да виждат така добре, както неговите дребни зелени приятели от Тралфамадор.
— Не ме лъжи, татко — каза Барбара. — Сигурна съм, че си ме чул, когато виках. — Тя бе доста хубаво момиче, макар че краката й приличаха на краката на роял от началото на века. И сега тя му вдигна ужасен скандал заради писмото във вестника. Каза, че ставал за смях, а покрай него и всичките му близки.
— Татко, татко, татко… — каза Барбара. — Какво ще правим с тебе? Нима ще ни принудиш да те пратим там, където е майка ти?
Майката на Били бе още жива. Беше на легло в един старчески дом, наречен Пайн Нол, в покрайнините на Илиум.
— Какво има в писмото ми, та толкова се гневиш? — поиска да узнае Били.
— Цялото е налудничаво. Няма в него нищо вярно.
— Всичко е вярно.
Били бе решил да не се гневи на Барбара. Той, всъщност, никога за нищо не се гневеше. В това отношение беше чудесен.
— Няма такава планета.
— Тя не може да бъде забелязана от Земята, ако това имаш предвид — каза Били, — но пък и Земята не може да се забележи от Тралфамадор. И двете са много малки. И много отдалечени.
— Откъде ти хрумна такова налудничаво име като „Тралфамадор“?
— Така я наричат съществата, които живеят на нея.
— Господи! — каза Барбара и му обърна гръб. Тя ознаменува своето безсилие, като плесна с ръце. — Мога ли да ти задам един въпрос?
— Разбира се.
— Защо не си споменавал нищо за тия неща преди самолетната катастрофа?
— Не смятах, че му е дошло времето.
И тъй нататък. Били разправя, че се откачил от времето за първи път в 1944 година, дълго преди пътешествието си до Тралфамадор. Тралфамадорците нямали нищо общо с неговото откачане. Те просто успели да му помогнат да вникне по-добре в същността на нещата.
Били се откачи от времето за първи път още през Втората световна война. Бе помощник-армейски свещеник през войната. Обикновено помощник-свещениците са обект на подигравки в американската армия. Били не правеше изключение. Той не бе в състояние нито да навреди на врага, нито пък да помогне на своите приятели. Всъщност, той нямаше приятели. Беше помощник на един пастор, не очакваше нито повишение, нито медали, не носеше оръжие и изпитваше някаква слаба вяра в един любещ Христос, на което повечето от войниците гледаха като на нещо тъпанарско.
Докато бяха на маневри в Южна Каролина, Били свиреше химни, които знаеше от дете, свиреше ги на малък черен орган, който бе непромокаем. Органът имаше тридесет и девет клавиша и два регистъра — vox humana и vox celeste. Бяха поверили на Били и един портативен олтар — мръсно зеленикаво куфарче със сгъваеми крака. Той беше подплатен с пурпурен плюш и в този ярък плюш се гушеха един анодизиран алуминиев кръст и една библия.
Олтарът и органът бяха изработени от една фирма за прахосмукачки в Камден, Ню Джърси — така пишеше на тях.
Веднъж по време на маневрите Били свиреше „Мощна крепост е нашият Бог“ с музика от Йохан Себастиан Бах и думи от Мартин Лутер. Бе неделя сутрин. Били и неговият свещеник бяха събрали за богомолци около петдесет войника на един от склоновете в Каролина. Появи се някакъв арбитър. Навсякъде имаше арбитри — хора, които казваха, дали печелиш или губиш дадена теоретична битка, кой е жив и кой е мъртъв.
Арбитърът съобщи смешна новина. Теоретически богомолците били забелязани от въздуха от теоретическия неприятел. И всички били теоретически мъртви. Теоретическите трупове се смяха и на обяд се нахраниха здравата.
Години по-късно, спомняйки си за този случай, Били бе поразен от това, колко типично тралфамадорско бе въпросното приключение със смъртта — да бъдеш мъртъв и да ядеш в същото време.
Към края на маневрите на Били му дадоха домашен отпуск по спешност, защото неговият баща — бръснар от Илиум, щата Ню Йорк — бе застрелян от един свой приятел по време на лов на елени.
Така е то.