Анаид с възхищение огледа идеално гладката повърхност на своето атаме. Беше плод на упоритостта й, на вярното й око и на усета й да прави най-добрия избор. Беше горда от своето творение, но това не можеше да разсее налегналата я тъга.
Нейната учителка се изправи и й даде последната си заповед:
— Слей се с твоето атаме.
Лукреция си тръгна с уморена походка, бавно се отдалечи, потъвайки в галериите, като остави Анаид съсредоточена в болката си, с втренчени в лъскавото си черно съкровище очи.
Медитацията и усамотението й в този ад от изпарения и огън бяха част от нейното обучение. Можеше да остане дълги часове в мълчание, заобиколена от пълна тъмнина.
Не се страхуваше от мрачните дълбини, нито от самотата. Все пак предпочете да запали едно маслениче, за да освети по-добре своя шедьовър.
И така, на светлината на трепкащия пламък откри, че не е сама. Един неканен гост, един млад натрапник, чудновато облечен, загърнат в плащ и с маска на лицето, съзерцаваше атамето й с любопитство не по-малко от нейното. Анаид вече имаше богат опит в подобни случайни и неочаквани срещи.
— Здравей.
В началото натрапникът изглежда не разбра, че се обръща към него.
— На теб говоря, мъжа с наметката и маската.
— Аз? На мен ли говориш?
— Естествено. Защо не?
— Защото аз съм само един жалък несретник, нищожен призрак с душа, обречена да се скита вечно, като наказание за престъпните си дела.
Анаид въздъхна примирено. Беше високомерен и самовлюбен като поет.
— Аз съм Анаид Цинулис.
— Марк Тулий, на вашите услуги, готов да направи по-приятни безсънните ви нощи със скромните си умения в изкуството.
— Какво изкуство?
— Изкуството да изпълнявам роли.
— Актьор ли си?
— Комик.
— Е, ако знаех предварително, щях да извикам още някого, за повече публика. И каква беда те е сполетяла, Марк Тулий?
— Трябва ли да се връщаме назад в тъжното минало?
— Ако не искаш…
— Забравих думите от ролята си в комедията „Мостелария“9 от Плавт, и то насред представлението.
— Я виж ти! Да не умря от срам?
— Избягах. Потърсих спасение тук, в тези пещери. Скрих се, за да не ме линчува публиката.
— Убиха ли те?
— Подхлъзнах се и паднах в дълбока пропаст. Проклятието още тегне над мен и над поруганата ми чест.
— Бедният Марк Тулий.
— Сам си бях виновен. Предната вечер се поддадох на изкушението и се докарах до пълно опиянение от едно превъзходно вино, донесено от Шампан. Беше незабравима нощ в странноприемницата на Леон Асул от Таормина!
— Тя вече не съществува.
— Така и предполагах. Мина толкова много време оттогава…
— Съжаляваш ли?
— Да, дълбоко се разкайвам. Няма нищо по-страшно от това да излезеш пред публика, жадна за смях, за остроумия и забавни истории, и ненадейно да те порази пълна амнезия. Наистина печално, тъжно, ужасно, неописуемо трагично.
— Мога да ти помогна — осмели се Анаид.
— Да си спомня репликата ли? От две хилядолетия се мъча да го направя, но, уви, няма начин.
— Не, да забравиш. Да престанеш да бъдеш душа, прокълната да не намери покой.
— Ще ми спасиш честта?
— Предлагам да ти помогна да намериш покой.
— И в замяна на какво? — попита изключително предпазливо винолюбецът комик.
— Вярно ли е, че мога да стигна до Селене през катакомбите?
— Селене вълчицата ли?
Анаид кимна. Духът се замисли.
— Латомиите свързват двата свята, но за да стигнеш до Селене, трябва да се върнеш там, откъдето е изчезнала, и да следваш пътя на слънцето.
— Какво означава това?
— Можеш ли да ме избавиш, или не?