Глава тридесета
Мътният свят
Трактатът на Долс
С този трактат ще се опитаме да разгледаме вероятността избраницата да принадлежи към клана на вълчицата.
Нашата традиция, залегнала в колективното подсъзнание, е богата на примери, в които вълкът, а оттам и вълчицата, се свързва с някои особености, предполага се; че е покварен и агресивен. Често е бил считан за „креатура на мрака“ или дори за същество, свързвано с дявола.
Затова няма нищо чудно в това, че хищник като вълка, единственият, който е способен да се противопостави на заобикалящата ни природа и който действа организирано и ефективно, събужда атавистичните ни страхове и изостря ловните ни инстинкти да го преследваме ида го заловим. При все това в хилядолетното противоборство между вълка и човека проявите на агресия от страна на вълка са безкрайно по-нищожни в сравнение с нашите. Доказателство за това е състоянието, в което се намира неговият биологичен вид понастоящем.
Митовете за Ромул и Рем или за Таргорис и Кабис представят много сходни ситуации, в които човешки деца са откърмени от вълчици. Северноамериканските индианци виждат във вълка достоен съперник, будещ в тях уважение и възхита. Китайската идеограма, с която графично се изобразява вълкът, означава буквално „забележително куче“ вероятно поради това, че големите му дръпнати очи са поразителни. Вълкът е едно от най-често срещаните изображения в анималистичните мотиви, рисувани върху чаши, урни и чинии, използвани при тържествени церемонии и обреди от древните иберийци, като почти винаги подчертават сатанинския характер на това животно (тесни дръпнати очи, островърхи уши, увиснали бърни, от които се подават конусовидни зъби и резци). Средиземноморският район изобилства с примери, свидетелстващи за връзката между вълка и задгробния живот. В някои зони на предроманска Испания вълкът е представян като тотемно животно, изобразявано върху монетите, а по-късно е заместен от римската вълчица. Същото е и с мита за ликантропията11, възникнал още от най-дълбока древност, съществуващ и до днес, като част от културното ни наследство. Човекът вълк фигурира под различни имена, в множество изрази, пословици, мисли и легенди, най-вече в западната част на полуострова.
Предвид горните прецеденти, нека се опитаме да определим вероятната географска зона, в която според Ом ще израстат избраницата и кланът, от който тя ще наследи мъдростта и уменията си. С тези страници бих изключил възможността да става дума за Алпите или за Апенините и ще подкрепя теорията на Ривана за Пиренеите. Ще се постарая също така да докажа, че най-вероятно избраницата принадлежи към клана на вълчицата, а не както е според някои хипотези — до момента още неотхвърлени напълно, че е била от клана на мечката или на лисицата.
Анаид не забелязваше никаква разлика и реши, че е на същото място, от което бе тръгнала.
Намираше се на горската поляна, насред високите дъбови дървета, а сред короните им в далечината се извисяваха силуетите на познатите планински върхове.
При все това светлината не беше същата.
В началото го отдаде на вечерния час, вече се стъмваше, но след малко започна да открива разликата. Светлината не се променяше. Беше все една и съща — неясна, матова и без контрасти. Нюансите едва се различаваха. Нямаше цветове. Анаид разтърка очи. Дали не се беше озовала в някакъв паралелен свят? Тук ли живееше Селене? Мястото не й се стори чак толкова зловещо. Напомняше й за късните есенни привечери, в затишието пред буря, когато слънчевите лъчи едва се процеждаха през облаците и светлината беше призрачно бледа.
Внезапно чу смях. След секунда отново. И отново. Около нея бликнаха безброй смехове. Цяла армия от детски смехове. Заплашителни. Нагли.
Анаид, изнервена, застана нащрек. Кой се смееше?
— Има ли някой тук? — попита строго.
— Аз съм тук. А ти?
— И аз съм тук.
— А ти къде си?
— Тук съм.
— Аз пък не знам къде съм.
И отново последваха насмешливите гласчета. Анаид не се уплаши. Зад всеки смях неминуемо се криеше някой, така че трябваше просто да разбере кой е. Тръгна навътре в гората и затърси. Отваряше си очите на четири, оглеждаше се внимателно, подхващаше шумата от земята и надзърташе под окапалите листа, ровеше се из корените на дъбовете, повдигаше камъните. Бяха навсякъде, стотици, хиляди, като мравки. Бяха господарите на гората, безсрамни и дребнички, само няколко сантиметрови, които изскачаха отвсякъде и я дразнеха.
11
Ликантропия — вярване през Средновековието, според което човек или магьосник приема образа на вълк и нощем напада хората. — Б.пр.