С това се занимаваше неуморно Анаид, денем и нощем, откакто леля й Криселда се реши да й разясни най-важното и да я въведе в тайните на магьосническото изкуство. Докато не овладееше двете основни начала, нямаше да може да произнася заклинания, нито да си служи с вълшебната си брезова пръчица.
Пръчката я изпълваше с ентусиазъм. Даваше й сигурност и й доставяше огромно удоволствие да я размахва във въздуха, очертавайки чудновати древноезически символи, като пръснати искри, обсипващи със светлинките си нощта на слънцестоенето до огнището.
С Криселда отидоха до реката, за да потърсят и отрежат пръчката. Преди да изберат най-подходящата клонка и да я изпробват, леля й показа как да поиска разрешение от старата бреза. Анаид съвсем ясно чу как дървото се отзова и изрази готовност да й помогне, докато, напротив, леля й очевидно изобщо не долови отговора му. Да не беше оглушала? Не се осмели дума да й каже дори когато чу сърдитите протести на бръмбара, вкопчен за клонката, понеже осъзна, че Криселда и това не забеляза.
Тя продължи да слуша и наистина чу много неща, даже прекалено много. Шумът, ужасното бучене в главата й, което я измъчваше от дни, постепенно се бе превърнало в отчетливи звукови сигнали, в схематизирани езици, в стройна система за комуникация с животните, разбираше ги без никакво затруднение. Разбираше еднакво добре и кучето, и котката, и врабчето, и мравката. Беше наистина невероятно колко много гласове се сливаха в малкото пространство от пет квадратни метра. Предпочете да задържи в тайна разкритието си и да мълчи. За всеки случай. За да не се окаже, че просто изпреварва уроците или може би, също като в училище, схваща прекалено бързо и трябва да си държи езика зад зъбите. Вече имаше опит в хитруването. Умееше отлично да се преструва на глупава.
Също така в много неща виждаше знаци, които преди не бе забелязвала. Откриваше послания във формата на облаците, в посоката на вятъра, в полета на птиците и в гънките на чаршафите си. Научи се да разчита видяното, като следваше собствената си интуиция и се вслушваше в нея, вместо да я потиска. Да тълкува сънища, както и, с помощта на леля си, някои предчувствия и предзнаменования.
Леля й Криселда я поздрави за напредъка в деня, когато Анаид разчете правилно утайката в чашата й от чай. Вещаеше приятна изненада, нещо неочаквано в близко бъдеще, и то наистина се случи само минути след това, когато пощальонът им връчи колет, който леля Криселда, развълнувана, отвори с разтреперани ръце, а от него изскочи изплашено котенце. Колетът беше изпратен от приятелката й Леонора, която й честитеше рождения ден и й подаряваше писанчето — синче на котката Аманда, която пък леля Криселда й бе подарила преди години.
Анаид го погали, заговори му с обич и с огромно задоволство видя, че то й се доверява и в отговор на ласката й измяука тъничко, което тя изтълкува като „Искам при мама“.
Почувства, че сърцето й се къса от мъка. С котенцето имаха толкова общо, много повече, отколкото можеше да съществува между дете и коте. И двете ги бяха отделили насила от майките им и съдбата им беше в ръцете на леля Криселда. Анаид се провъзгласи за покровителка на новия обитател на къщата и първото, което стори, бе да му даде име.
— Ще се казва Аполо.
— Аполо?
— Нали е хубаво име? Като Аполон3.
Леля Криселда й разреши да се занимава с Аполо, като, между другото, й олекна, че се е отървала. То момичето й тежеше, та камо ли грижите за скимтящо същество, за пискащото котенце, което на всеки три часа цокаше млекце от един къс чорап.
Анаид вече си имаше Аполо, имаше си брезова пръчица, умееше да чува, да вижда, да чете и да тълкува, но леля Криселда още се инатеше и отказваше да я научи да прави заклинания.
— Техниката показва как, но ако не знаеш защо и какво точно искаш, никога няма да го направиш. А причината, или подбудата, трябва да я търсиш у себе си. Това означава да обичаш вътрешното си „аз“ и да си в мир със самата себе си, да си постигнала душевно равновесие и самоуважение.
Криселда все това опяваше, до втръсване.
— Искаш да кажеш, че не съм в мир със себе си?
— Сама ще го усетиш, но за това трябва много да се обичаш. Трябва да намериш вътрешна хармония.
— Гая не притежава нищо от това.
— Именно затова е толкова посредствена магьосница. Единственото й достойнство е музиката. Когато свири на флейта или композира мелодиите си, намира всичко, което обикновено й липсва.