Анаид не искаше да чака повече, ненаситното й любопитство я човъркаше отвътре и я тласкаше да действа, да върви напред и да не се бави.
Леля Криселда обаче, напоследък някак неестествено притихнала, постепенно се предаваше на апатията и на рутината, все по-често сядаше до прозореца и съзерцаваше като упоена гаснещите лъчи на залязващото слънце, избледняващи и тъжни, докато ядеше бонбони и пиеше чай. Анаид подозираше, че годинките вече си правеха лоши шеги с нея. С всеки изминал ден леля Криселда ставаше все по-разсеяна и занесена. Понякога нощем бродеше из къщата, друг път току питаше Анаид къде се намира.
Анаид, изгаряща от нетърпение да се научи от нея на всичко необходимо, като я гледаше такава, страшно се изнервяше. Само това липсваше, и леля й да се побърка!
И реши да не се надява на Криселда, а да се справя сама. Силата, която напираше в нея и придаваше необичайна чувствителност на сетивата й, я подтикна да изследва тайните кътчета в библиотеката на майка си и баба си. Ровеше из книгите и намери каквото търсеше.
Нямаше повече нужда от леля си Криселда. Вече имаше книгите със заклинанията, написани на древния език, на който баба й я бе научила и на който бе произнесла първото заклинание в живота си, заклинанието от книгата на Криселда, с чиято помощ се беше озовала на сборището на магьосниците.
Без леля Криселда да я усети, пренесе една по една книгите до своята любима пещера и там сама, в компанията единствено на Аполо, без чужда помощ се научи да ги използва.
Глава осма
Графинята
Селене все така продължаваше да е пленница на мътния свят.
В мътния свят, свят без време и без контрасти, животът бе вечна забрава.
Огледално отражение на реалния свят, негатив на неговите гори, езерата, пещерите и незнайните му кътчета, всичко в мътния свят бе абсурдно идентично на самото себе си, застинало в непроменливо състояние, напълно тъждествено и вечно еднакво с предишното и със следващото.
Единствено лекото потрепване на водната повърхност на реките, случайното полюшване на короните на дъбовите дървета и едва забележимите разлики в нижещите се един след друг планински върхове за миг объркваха спомена за предишното, за да наложат накрая убеждението, че паметта за миналото няма място в този странен свят без часове, без минути и без цветове.
Селене бродеше из горите и неволно се унасяше в приспивното бърборене и насмешливите гласчета на духчетата трентис4, присмехулните създания. Не се вслушваше в думите им и не се поддаваше на техните лъжи и измами. Оставаше глуха и за песните на самодивите анханас5. Самодивите, тези приказно красиви девойки, непрестанно сресващи косите си, вече не я омайваха със сладките си гласове и с вечните си легенди за любов, които разказваха отново и отново, без да им дотегне. Вече не се захласваше, любувайки се на отраженията им във водата.
Така и не разбра колко време прекара в мътния свят, докато чакаше да я приеме графинята. Известно й бе само, че това е мястото, което трябва да я доведе до състояние на забрава и пълно безумие, и вече почти беше на път да се поддаде на очарованието му.
Салма я превеждаше през галериите, издълбани дълбоко в земята, със стръмни отвесни стени и с разширения, оформящи зали, естествено украсени със сталактити и сталагмити, и Селене все пак се осмели да заговори и да събуди сетивата си, чиято чувствителност към възприятия горските духчета и самодивите така старателно се бяха мъчили да приспят завинаги. Именно в това се състоеше изпитанието, на което я бяха подложили и което трябваше да преодолее. Тя издържа на лишенията, пребори се дори с нищото. Какво ли още трябваше да изтърпи?
Графинята я очакваше, седнала в тъмнината. Селене почувства невероятната й мощ още щом влезе в галерията. Салма я поздрави от почтително разстояние и представи Селене:
— Графиньо, водя ви Селене.
С властен, нетърпящ възражения и забавяне глас, глас, свикнал да заповядва, графинята изрече:
— Приближи се, Селене.
Селене се подчини и усети нещо студено да я докосва, опипва лицето й и търси пролука, за да проникне в съзнанието й. Ужасена, тя забеляза как нещо се увива около тялото й и използва диханието й, за да пропълзи вътре в нея. Изпита погнуса, подобна на отвращението, което би предизвикала огромна хлебарка, която се промъква през устата й, пъпли жива в гърлото й, разхожда се и рови с крачета във вътрешностите й. Селене се пребори с чувството на гадост и страх, като този път използва заклинание. Блокира сетивата си и издигна защитна стена, като стоически изтърпя щателното изследване, на което бе подложена. Мъчението завърши, когато пипалото на графинята излезе през едната й ноздра.
4
Trentis — палави духчета, или таласъмчета, от митологията в Кантабрия, които живеят в горите и макар и големи шегаджии, са добри и често помагат на хора и животни, и са с особена симпатия към децата. — Б.пр.
5
Anjanas (пак според митологията на Кантабрия) — феерични красиви създания или добри небесни духове, вълшебници, живеещи край изворите, реките и езерата, покровителки на влюбените и слабите, както и на всичко живо в природата. — Б.пр.