— Не знам — отвърна и мина покрай нея. — Не видях.
— Ке-м-са-а? — попита жената и закрачи още по-енергично, а художникът чу: „Къде съм сега?“ Този път не каза нищо, ала в мислите му изплува образът на Тъмнокосата фея, която пита: „Коя си ти? Коя съм аз?“ Ускори ход, но жената извика след него: — Кя-а-а е м-н-к-с-та Фя-а-а?
Той настръхна. В съзнанието му въпросът й отекна с болезнена яснота: „Коя е Тъмнокосата фея?“
2
В първата къща нямаше оръжия, но Клей намери мощен прожектор, с който осветяваше всеки от бродещите фони, които срещаше, неизменно задавайки един и същ въпрос, като в същото време се опитваше и да им го внуши по мисловен път: „Виждали ли сте едно момче?“
На алеята пред втората къща имаше страхотен „Додж Рам“, ала той не се осмели да го вземе. Ако Джони се скиташе някъде по пътищата, имаше голяма вероятност да не го види, дори и да кара съвсем бавно. В килера намери консерва с шунка и в движение започна да се храни. Смяташе да изхвърли остатъка в храстите, когато се натъкна на възрастен мъж, който стоеше до една пощенска кутия и го наблюдаваше с тъжни и гладни очи. Нямаше никакво съмнение, че е от фоните. Подаде му кутията и старецът я взе с треперещите си, сгърчени от артрита пръсти. Клей се опита да си представи възможно най-ясно образа на Джони в съзнанието си и каза бавно и ясно:
— Виждал ли си едно момче?
Възрастният мъж сдъвка шунката. Преглътна. Сякаш се замисли. Накрая каза:
— Да-но… го… на-ме-риш.
— Дано — въздъхна Клей. — Благодаря ти. — И продължи по пътя си.
Измина около два километра и в мазето на трета къща откри трийсеткалиброва двуцевка, заедно с три кутии с патрони. В кухнята го чакаше друга изненада — мобилен телефон, който си седеше в конзолата на зарядното върху плота. От зарядното нямаше никакъв смисъл — все пак нямаше ток, ала щом натисна бутона за включване, апаратът избипка и дисплеят се освети. Имаше само една чертичка, но това въобще не го изненада. Пунктовете за трансформация на фоните се намираха в самия край на района без покритие.
Тръгна към вратата — в едната си ръка държеше заредената пушка, в другата — фенерчето, а мобилният телефон бе закачен на колана му като каубойски пистолет, ала изтощението си каза думата и той залитна, сякаш го бяха ударили с чук по главата. Искаше да продължи, но умореното му съзнание му каза, че вече е крайно време да поспи… и че това е най-разумното решение не само за грохналия му организъм, но и за търсенето на Джони. Ако синът му беше някъде навън, сигурно бе спрял да почине, защото вече се смрачаваше… имаше голяма вероятност да не го забележи, ако продължеше да върви.
— Време е да се върнеш към дневната смяна, Клейтън — измърмори си. — Със или без фенерче няма да намериш нищо през нощта.
Къщата не беше голяма — най-вероятно тук бе живяла някаква възрастна двойка, съдейки по картините в хола, малката спалня и парапета, заобикалящ тоалетната чиния в банята. Леглото бе прилежно оправено. Клей се просна отгоре му, без да отмята завивките, само си свали обувките. Умората стовари отгоре му непосилното си бреме и крайниците му натежаха, сякаш бяха от олово. Дори да искаше, вече не можеше да се надигне. Стаята бе пропита с някакво сладникаво ухание, най-вероятно от парфюмите на старата жена, което той би нарекъл „бабешка“ миризма. Лежеше, обгърнат от гробовна тишина, и огнената преизподня на изложението вече му изглеждаше далечна и нереална като идея за комикс, който никога нямаше да нарисува. Беше прекалено чудовищна. „И за какво ти е? Нали си имаш «Тъмния скиталец» — навярно би изсумтяла Шарън. — Нали си имаш своите каубои на апокалипсиса.“
Съзнанието му заблужда — насочи се — лениво, без да бърза, към двамата мъже и момчето, които стояха до буса на експертите по пречистване на водата, малко преди Том и Джордан да се върнат при Дениз и Дан. Момчето бе повторило онова, което беше казало в Гейтън — как човешкият мозък представлява голям хард-диск, който Сигналът бе изтрил. Джордан бе казал още и че Сигналът е подействал върху човешкия мозък досущ като ЕМИ32.
— Не е останало нищо, освен първичния нагон — бе казал Джордан. — А първичният нагон е убийството. Но тъй като човешкият мозък представлява органичен харддиск, той е започнал да се изгражда отново. Да се препрограмира. Само че в кода на Сигнала е имало „бъг“, както казват компютърджиите, или, с други думи, някакъв дефект. Нямам доказателства, но съм убеден, че рояците, груповият императив, телепатията, левитацията… са възникнали в резултат на вируса. Бил е там още от самото начало, ето защо се е превърнал в част от препрограмирането. Следите ли мисълта ми? Клей беше кимнал. Том също. Момчето само ги наблюдаваше — лицето му, изцапано с кръв, бе посърнало. — Ала междувременно Сигналът продължава да се излъчва, нали? Защото някъде има компютър, захранван от акумулатор или батерии, където тази програма продължава да работи. Самата програма обаче е скапана, ето защо този бъг в нея не спира да мутира. След известно време излъчването на Сигнала може да спре, а самата програма да се скапе до такава степен, че да блокира. Междувременно обаче… може и да ти свърши някаква работа. Казах „може“, обърна ли внимание? Всичко зависи от едно-единствено нещо — дали човешкият мозък реагира по същия начин, както реагират добре защитените компютри, когато бъдат поразени от ЕМИ.
32
Електромагнитен импулс, който може да предизвика тотален срив в компютърната система. — Б. пр.