Ала след малко гъргоренето престана; явно Том бе успял да удържи съдържанието на стомаха си, където му беше мястото. Той вдигна глава и Клей забеляза навлажнените му очи.
— Съжалявам — промълви. — Не трябваше да си го спомням.
— Няма защо да съжаляваш.
— Мисля, че ако възнамеряваме да продължим напред, трябва да намерим начин да изключим по-фините си сетива. — Той направи кратка пауза. — Мисля, че хората, които не успеят да го сторят… — Замлъкна за втори път. — Мисля, че хората, които не успеят, няма да оцелеят.
10
Двамата мрачно се спогледаха под ярката светлина на газената лампа.
— Откакто напуснахме Бостън, не видях нито един човек с пистолет — рече Клей. — Отначало не обръщах кой знае какво внимание на това, ала после започнах да се оглеждам за въоръжени хора.
— Знаеш ли защо е така? — попита Том. — Масачузетс има най-строгия закон за притежаване на оръжие в страната с изключение на Калифорния може би.
Клей си спомни, че преди няколко години по щатската магистрала имаше много билбордове, които прокламираха тъкмо това. Сега бяха заменени от плакати с предупреждение, че ако те хванат да караш в нетрезво състояние, ще прекараш нощта зад решетките.
— Ако полицаите открият скрито огнестрелно оръжие в колата ти — примерно в жабката, могат да те приберат на топло за седем години. Ако те спрат със заредена пушка, дори по време на ловния сезон, могат да ти треснат десет хиляди долара глоба и две години обществено-полезен труд. — Мустакатият взе остатъка от сандвича си, разгледа го и отново го остави на масата. — Можеш да притежаваш свое собствено оръжие и да го държиш вкъщи, ако не си престъпник, ала разрешително да го носиш? Дори местният пастор да ти е гарант, пак ще си имаш проблеми с ченгетата.
— Добре, че е така — отбеляза Клей. — Представи си колко жертви на престрелки щеше да има в противен случай.
— Съгласен съм — кимна Том. — Слава Богу, че онези двамата, които се биеха за бъчонката с бира, нямаха оръжия.
Той се облегна, скръсти ръце на гърдите си и се огледа. Очилата му проблеснаха. Островчето от светлина около газената лампа бе ярко, но не особено голямо.
— Тъкмо сега обаче не бих имал нищо против да имам пистолет. Особено след всичко, което видяхме. А се смятам за пацифист.
— От колко време живееш тук, Том?
— Почти дванайсет години. Достатъчно дълго време, за да видя как Молдън постепенно се превръща в Говноград. Е, положението още не е толкова трагично, но натам върви.
— Възможно ли е някой от съседите ти да държи оръжие в дома си?
— Арни Никърсън — веднага отговори домакинът им. — Живее три къщи по-нататък от другата страна на улицата. Има стикер на НАПО на бронята на своето „Камри“, редом с оная лепенка на Буш и Чейни, и още два стикера на НАПО на пикапа си, с който всеки ноември се отправя на лов в твоята част на света.
— Хайде утре да влезем в къщата му и да вземем оръжията — предложи Клей.
Том Маккорт го изгледа изумено, сякаш художникът бе полудял.
— Човекът не е параноик като онези маниаци в Юта — все пак Арни живее в Таксачузетс15, но има една от онези аларми против крадци, които сякаш ти казват „Днес не ти е щастливият ден, копеле!“ Освен това мисля, че си запознат с политиката на НАПО по отношение на оръжията на техните членове.
— Май имаше нещо от сорта, че можеш да ги вземеш само от вкочанените им пръсти.
— Точно така.
Клей се приведе и изтъкна всичко онова, на което бяха станали свидетели след излизането си от Бостън — Молдън бе просто поредното прецакано градче в Съединените американски щати, а самата страна беше излязла от строя и бушоните й бяха изгърмели. Сейлъм Стрийт бе пуста. Бе го видял още, когато бяха поели по нея нали?
„Глупости. Какво стана с чувството, че те наблюдават?“
Дали наистина бе така, или просто се бе поддал на тревогата? Доколко можеше да се осланя на интуицията си в ден като този?
— Том, чуй ме. Утре, след като се съмне, един от нас отива в къщата на онзи Никълсън.
— Никърсън — поправи го Том. — Не мисля, че това е добра идея, особено след като съм го виждал да коленичи на прозореца на дневната си с автоматичното пушкало, което пази за настъпването на края на света. Който, както си личи по всичко, май вече е настъпил.