— Тогава аз ще отида — заяви Клей. — Но само ако тази нощ или утре сутринта не чуем изстрели от жилището му. Същото важи и ако видим трупове на ливадата му дори и да не чуем изстрел от къщата. Гледал съм достатъчно епизоди от „Зоната на здрача“ и знам какво се случва с цивилизацията в подобни моменти.
— И аз съм гледал такива филми — мрачно отбеляза Том. — С герои като Пол Пот и Иди Амин16.
— Отивам с вдигнати ръце — продължи Клей. — Звъня на вратата. Ако онзи ми отвори, казвам, че искам да поговорим. Какво толкова може да стане? Най-много да ми каже да се разкарам.
— Не, най-лошото е да те застреля, докато стоиш на шибаната му изтривалка, и да ме остави сам с тийнейджърка в нервна криза — отвърна Том. — Не забравяй всички хора, които видяхме днес — най-вече онези, дето се биеха до станцията на метрото в Бостън.
— Това беше… — запъна се събеседникът му. — Тези хора бяха напълно изперкали.
— Ами религиозната фанатичка? Или двамата, които се биеха за бъчонката? И те ли бяха изперкали?
Естествено, че не бяха изперкали, ала ако в къщата от другата страна на улицата имаше оръжие, Клей бе твърдо решен да го вземе. Ако имаше повечко оръжия, щеше да е още по-добре — нямаше да е зле Том и Алис също да бъдат въоръжени.
— Том, чакат ни около сто и петдесет километра път на север — заяви. — Може да отмъкнем някоя кола и да изминем част от разстоянието с нея, ала по-вероятно е да се наложи да вървим пеша. Наистина ли искаш да предприемем такъв дълъг преход, въоръжени само с ножове? Питам те съвсем сериозно, защото някои от хората, които срещнем по пътя си, ще имат оръжия — мисля, че го съзнаваш.
— Да — кимна Том. Прокара пръсти през ниско подстриганата си коса, която комично щръкна. — Мисля, че най-вероятно Арни и Бет няма да са си у дома. Освен че бяха чалнати на тема оръжия, бяха луди и на тема джаджи. Той винаги вземаше мобилния си телефон, когато се отправяше на път с огромния си „Додж Рам Детройт“.
— Виждаш ли? — обнадежди се Клей. — Значи отивам.
Том въздъхна:
— Уф, добре. Обаче ще видим какво е положението на сутринта. Съгласен?
— Съгласен — отвърна художникът и отново взе сандвича си. Апетитът му се бе посъбудил.
— Къде ли са отишли? — замисли се нисичкият мъж. — Онези, които наричаш „телефонните откачалки“. Чудя се какво ли правят сега.
— Нямам никаква представа.
— Ще ти кажа аз какво мисля. Според мен през нощта са пропълзели в къщите и сградите и са измрели.
Клей го изгледа скептично.
— Погледни рационално на нещата и ще видиш, че съм прав — продължи онзи. — Беше терористичен акт, не мислиш ли?
— Това звучи като най-правдоподобното обяснение, но проклет да съм, ако разбирам как някакъв сигнал би могъл да бъде програмиран по такъв начин, че да доведе до случилото се днес.
— Ти учен ли си?
— Знаеш, че съм художник.
— Когато правителството каже, че могат да насочат компютъризирани бомби към вратите на бункер, намиращ се на три хиляди километра от самолетоносачите, ти поглеждаш снимките и приемаш, че такава технология съществува.
— Че защо му е на Том Кланси да лъже? — попита Клей, без да се усмихва. — Щом такава технология съществува, защо не приемеш, че зад случилото се днес също стои нещо подобно?
— Добре, обясни какво имаш предвид. С прости думички, ако обичаш.
— Около три часа днес дадена терористична организация, може би дори неизвестно правителство, генерира някакъв вид сигнал. Засега трябва да приемем, че този сигнал е бил излъчен през всички мобилни клетки в света. Надявам се, че не се е случило в такива мащаби, ала за момента сме длъжни да приемем най-лошото.
— И свършило ли е?
— Не знам — вдигна рамене Том. — Искаш ли да вдигна клетъчния си телефон и да разбера?
— Душира ме — рече художникът. — Така малкият ми син казва „туширам“. „И моля те, Господи, дано все още го казва.“
— Но ако въпросната терористична група може да изпрати сигнал, който да доведе до полудяването на всички, които го чуят — продължи ниският мъж, — не е ли възможно това кодирано съобщение да съдържа и заповед получилият го да се самоубие след няколко часа примерно? Или просто да заспи и да престане да диша?
— Бих казал, че е невъзможно.
— Аз пък бих казал, че е невъзможно някакъв изперкал тип да ме връхлети с касапски нож посред бял ден пред входа на хотел „Четири сезона“. Или пък Бостън да изгори до основи, докато всичките му жители — имам предвид онези щастливци, които нямат мобилни телефони, го напускат по моста „Заким“17.
16
Пол Пот — диктаторът на Камбоджа, отговорен за смъртта на три милиона души (около една трета от населението на страната); Иди Амин — диктатор на Уганда, убил над петстотин хиляди след завземането на властта чрез преврат през 1971 година. Има същото прозвище като американския президент Линдън Джонсън — „Големият бос“. — Б. пр.
17
Една от архитектурните забележителности на Бостън, назована в чест на големия общественик и активист за граждански права Леонард Заким. — Б. пр.